ПРЕСЛАВЦИ
Разположение – Намира се на 25 км от общинския център Тутракан, на 3 км западно от с. Белица.
Стари имена – Чанакчиларбегчиси, Енджекьой (Тънко село). Преименувано през 1942 г. в памет на 7-и Преславски пехотен полк, участвал в Тутраканската епопея през 1916 г.
Население, според преброяванията през годините:
1881 г. – 590 души
1888 г. – 665 души
1893 г. – 584 души
1900 г. – 640 души
1905 г. – 676 души
1910 г. – 799 души
1934 г.– 729 души
1941 г. – 730 души
1946 г.– 823 души
1985г. – 870 души
2000 г.– 758 души
2011 г. – 493 души
2022 г. – 382 души
Първи данни
Могилен некропол между селата Белица и Преславци е регистриран от Л. Вагалински и В. Динчев през 1992 г. Състои се от осем могили, от които през 1994 г., под ръководството на Ст. Александров, е проучена могила № 1. Могилата е с диаметър около 25 м и височина 1,5 м и е издигната върху гроб № 1. През Средновековието мястото е било използвано за некропол от живеещо наблизо християнско население.
В археологическата карта на България в землището на с. Преславци е открито още селище в местността Коронеш (Чанъкчаларски ниви). Отстои на 1,5 км с 180 ° азимут от кметството. Долина. Надморска височина 67 – 80 м. Площ: около 300 декара. Открити са находки: чирепи от късно средновековие и възраждане; керемиди; фрагменти от стъклена гривна. Средна концентрация и многоцентрично разпределение на находки. Според местните това място е обитавано през 30-те години на ХХ век.
Селището възниква през ХVІ в. с преселването на мюсюлманско население от османски провинции в Анадола.
Според местни жители първоначално от сегашното местоположение на селото са живели отделни родове по махали, които се преселили на настоящото място, заради върлуващи епидемии, за които нямало лекове. Заедно с местното население от района дошли и заселници от Дянково, Сушево и Севар.
Основен поминък на местното население е било земеделието и скотовъдството.
Преславци през Възраждането
След Кримската война в Добруджа се заселват 58 000 татарски жители от Кримското канство. В началото на 60-те години тук се заселват и около 12 000 кавказки планинци – черкези. Тези процеси обхващат и Тутраканска каза. Татари и черкези са настанени и в Ениджекьой.
Според В. Теплов в Тутраканско има 1778 турски къщи. Според него села с турско население в Тутраканска каза са: Енджекьой (Преславци), Арабаджилар (Коларово), Ахматлар (Ст. Караджа), Асваткьой (Главиница), Дауджилар (Падина), Емирлер (Боил), Карамехметлер (Бреница), Касъмлар (Осен), Кованджилар (Тертер), Масутлар (Ножарево), Саръгьол (Търновци), Узундже орман (Богданци) и др.
Според краеведа Борис Илиев селяните са преселени от изчезналото село Даптъка, в чието землище някога е била местността Шейтан кулак и при разораването ѝ от беличани, те решили да я оспорват и си я възвърнат. Започнал и между селски спор и вражда, който продължил много години и завършил със съдебно дело, гледано от Русенския окръжен съд. Разораната нива беличани я направили училищна, за да могат всички да се възползват от нея.
Според извлечение от османски регистър за домакинствата, жителите, сградите, земите и данъците на Тутракан и Тутраканска каза, според старото и новото преброяване, в с. Чанакчиларбегчиси през 1870 г. то наброява:
1. Домакинства (ханета) – 40.
2. Жители от ислямски произход
(турци) – 191 души.
Сбор от броя на населението – 191
души, съгласно старото описване.
Домакинства (ханета) и жители,
съгласно новото описване:
1. Домакинства (ханета) – 71.
2. Жители от цигански произход
мюсюлмани – 18 души.
3. Жители от ислямски произход
(турци) – 174 души.
Сбор от броя на населението, съгласно новото описване – 192 души.
На 17 май 1876 година, шест часа преди Ботевата чета да стъпи на Козлодуйския бряг, 28 четници, предвождани от войводата Таньо Стоянов Куртев, родом от Сливен, преминават Дунав и стъпват на българска земя при тутраканското село Пожарево. Това е втората чета на българската емиграция в Румъния, създадена по идея на Христо Ботев. Пътят на четата в началото съвпада с пътя на Панайотхитовата чета от 1867 г., подробно описан от секретаря Ив. П. Кършовски. От хълма Новите места, покрит тогава с вековна гора, той минавал през дола Габровница и по хълма между Чобан кулак и Куйдулай се спускал в дола Гяур пунар, по който четниците излезли на чешмата до днешния къмпинг Антимово ханче, където пресекли шосето от Тутракан за Силистра. Тук двата пътя се разделят.
Четата на Таньо поема по югоизточния дол и източно от черкезкото тогава с.Кузгун и спряла да почине призори на 17 май 1876 г. Четникът Петър Иванов пише: „Спахме при едно село черкезко… Продължаваме пътя си за Курторман.“ Пътят е минавал североизточно от казълбашкото с.Преславци и турското тогава с. Ст. Караджа и навлизал във вековната гора Ириасар. Четата тръгва на юг към Стара планина с цел да подпомогне въстанието във Втори сливенски революционен окръг. След три сражения войводата Таньо Стоянов загива на Керчан баир край село Априлово. След гибелта на войводата четата е разбита.
Преславци след Освобождението
След Освобождението селището административно – териториално е включено в състава на Тутраканска околия, община Ахматлар (дн. с. Стефан Караджа) с други съставни села Касъмлар (дн. с. Осен), Сълихлер (Братимир, дн. заличено), Чанакчилар (дн. с. Паничаре).
Енджекьой е казълбашко село. Казълбашите са особени жители на Североизточна България, които говорят турски език и са мюсюлмани, но почитат Али, зетя на Мохамед, пият вино и ракия, не ходят на джамия, а се събират на обособени махленски сдружения (джемове), не крият жените си от българите, понеже считат, че с тях разликата им е „колкото ципата между две люспи лук“, а разликата с ортодоксалните мохамедани, които наричат йезити, считат, че е колкото „от небето до земята“ и помежду си не дават и не вземат жени. Казълбашите почитат светците Демир боба (Железния баща) и Хеким Али Дениз боба (Лечителят презморец Али), чиито гробници са в текетата Сборяново и Варненци. За произхода си казълбашите казват, че са дошли не от юг като турците, а от север, преди да дойдат турците. Жените им се обличат в рокли (фоти), играят хора, наловени за ръце, като българките, празнуват Великден (Кюфюр гюн) и Гергьовден (Ъдрълес), на който три дни изпълняват обреди, напомнящи българските. Такива са „Нишан чикърма“ (Вадене и надляване на пръстените) и „Бешикли“ (Пеленачето), мащабно зрелище, напомнящо с фабулата и персонажа си древните дионисови мистерии на траките и кукерските игри от съседното Антимово, като тук изпълнителите са жени, а не мъже.
На 28 юли 1913 г. е сключен Букурещки мирен договор, с който приключва Междусъюзническата война и според клаузите му България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, на Гърция – Егейска Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Село Ениджекьой преминава в пределите на Кралство Румъния. Започва режим на асимилация на местното население.
Румънците започват строеж на Тутраканския укрепен лагер. Дейността при изграждането на фортовете се ускорява и се извършва изключително от насила мобилизираното население от Тутраканско.
В края на август 1916 г. са отвлечени в Молдова 6 души, сред които и две 15-годишни момчета.
На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и частите на 3-та Българска армия, на 1-ви срещу 2-ри септември 1916 г., преминават добруджанска граница от Дунава до Черно море.
На 3 септември 4-та Преславска дивизия след кратък оживен бой, прогонва румънците от предните му позиции при с. Дайдър – Чауш Махле (дн. заличено). Към 9 часа вечерта две румънски дружини се опитват да извършат нощно нападение срещу левия фланг на дивизията, но са отблъснати. Щабът на дивизията се настанява в Дайдър – на 1,5 км от противника. 1-ва Софийска дивизия се утвърждава на линията Вискьой (дн. с. Царев дол) до кръстопътя Ендже кьой (дн. с. Преславци) – Белица.
България печели епичната битка за Тутракан, но губи Първата световна война.
На 27 ноември през 1919 г. е подписан Ньойският мирен договор. България губи около 10 процента от територията си и са й наложени непосилни за онези времена репарации и ограничения. По силата на Ньойския договор Южна Добруджа става част от Румъния.
В с. Енджекьой е образувано Земеделско кооперативно дружество за отглеждане на тютюн “Deşteptarea” (“Пробуда”).
През 30-те год. на миналия век семейства се преселват в Турция.
На 7 септември 1940 г. е подписан Крайовският договор, по силата на който Южна Добруджа се възвръща на България. Предвижда се размяна на равен брой румънски колонисти от Южна и българи от Северна Добруджа. Към тази размяна трябва да се пристъпи в срок от три месеца. На 21 септември добруджанското население посреща възторжено българската войска. В селото се преселват 35 семейства българи от село Черна, Румъния.
На 16 декември 1943 г. жителите на с. Преславци подават заявление от до Министъра на ВРНЗ относно нежеланието им да се отделят административно от община Генерал Жеково и присъединяването им към община Белица.
„С. Преславци е включено в състава на Генерал Жековската община не само от освобождението на Добруджа, а още от освобождението на България от турско робство, вследствие на което ние силно сме привързани към жителите на това село и се намираме в началото на новопроектирани мероприятия в стопанско и благоустройствено отношение, между които е едно [от] най-важните, а именно груповото водоснабдяване на селата Преславци, Осен и Генерал Жеково, като за тая цел са изготвени вече всички планове, скици и др., във връзка с тая работа, и общината е сключила 2 000 000 лв. заем за осъществяването на тая първа по рода си придобивка за нас, поради което, с другото наред, са заложени приходите ни от поземлен данък, от пашата и др. обстоятелства, което ако отидем към с. Белица, всички тия мероприятия няма да може да се реализират за селото ни и ние ще бъдем лишени дълго време без вода.
2. Горите, които селото ни ползва всяка година, са включени в землището на с. Генерал Жеково и при отцепването ни от същото, сигурно ще бъдем лишени от ползването им, което ще се отрази много зле на нас, тъй като ние гори нямаме, както и Белица няма достатъчно гори.
3. С. Преславци мера няма, всичкия ни добитък се ползва с паша в тая, намираща се в землището на с. Генерал Жеково, с водопой на същия и при положение, че бъдем отцепени от Генерал Жековската община така ще бъдем лишени от тия блага.“
Преславци след 9 септември 1944 г.
След 9 септември 1944 г. е в състава на Община Стефан Караджа като съставно село, заедно със с. Осен и с. Братимир, Тутраканска околия.
1956 г. селото е електрифицирано, 1968 г. е изградена водоснабдителна канализация на селото, а от 1975 г. напоителната система с дунавска вода.
До 1964 г. населението за да ползва пътнически транспорт ходи до с. Търновци. През 1964 г. е открита пощенска станция, пръв началник е Ешреф Мюмюн.
Здравното обслужване на населението се осъществява в съседните села Белица и Стефан Караджа до откриването на Здравен пункт през 1965 г., обслужва го Бакие Ибрямова.
Християните в селото са били малобройни, поради което в селото няма църква или параклис. През 1941 г. Настоятелството създава фонд „Параклис“, в който събира даренията за построяване на молитвен дом. По настояване на енорийския свещеник Любен Жеков Настоятелството участва с финансова помощ за закупуването на църковна къща в село Царев дол. През 1951 г. в избирателен списък за Църковно настоятелство има вписани 48 избиратели.
Българското християнско семейство пребивава в селото до около 1960 г., след което започва да се изселва в селата – Стефан Караджа, Нова Черна, Тертер, Райнино и др.
През първата половина на 60 г. на ХХ век в селото се преселват родове от с. Варненци – Ковачеви, Шакирови, Ейюбови, Мустанови и Махмудови.
1954 г. е открита детска лятна градина, която е турска и е на издръжката на родителите. Посещава се от 40 деца.
През периода на социализма населението се занимава основно със земеделие и животновъдство. Изградено е голямо звено към комплексната бригада в с. Бреница за производство на технически култури – коноп и тютюн. Има кравеферма и овцеферма. Построена е многофункционална сграда, която се използва за кметство, здравна служба, поща и читалище.
Разкриват е нов комплексен пункт на Промишлен комбинат „Трансмариска“ в Преславци, съвместен с шивашки услуги в извънработно време.
Изградена е детска градина, основно училище. Построена е многофункционална сграда, в която се помещава кметство, здравна служба и поща.
По време на Възродителния процес са преименувани мюсюлманите, на 25 и 26 януари 1985 г. населението на Преславци е преименувано, което е и причина през 1989 г. масово населението да се изсели за Република Турция. След падането на режима, част от изселниците се завръщат по родните си домове.
В началото на 90-те години на миналия век, с настъпилите демократини промени предприятията са закрити.
На 22 юли 2004 г. е регистрирано сдружение с нестопанска цел „Приятели на Патиланчо“. На 1 октомври 2008 г. към ЦДГ „Патиланчо“ се вливат групи от селата Шуменци, Белица, Преславци и Търновци. Поради намаляване броя на децата, през годините отпадат групите в с. Преславци – на 15 септември 2009 г.
Днес основно населението се изхранва със земеделие и отглеждане на тютюн.
Кметове: Хамди Мухарем Мюрсел, Идриз Джафер Шакир, Джафер Идриз
Джафер, Михаил Калинов Иванов, Мехмед Алиев Рамаданов, Амди Мухарем, Тюркян Джеферова Ибрямова, Али Зюлкяров Алиев, Ибрям Алиев Тазимов и Кязъм Али Кязъм.
Училище
Първите данни за съществуването на училище в с. Преславци са от 1872 г., но липсват писмени доказателства за това. През 1935 – 1936 г., по време на румънската окупация, в селото е построена първата училищна сграда в Южна Добруджа, която се състои от 4 стаи. А през 1948 г. са построени още 4 стаи. През учебната 1953/54 г. Сали Мустафов Салиев е първият местен директор. Тогава е построен физкултурният салон и сградата на училището придобива настоящия си вид. През учебните 1956/57 и 1957/58 г. директор на училището е Кирчо Цветанов Кирчов, родом от Кюстендил.
29 януари 1957 г. училището е електрифицирано и през пролетта на същата година е ограден дворът с площ 11,5 дка. През учебната 1958/59 г. започва строителството на работилница и физкултурна площадка. През 1959/60 г. са построени кухнята и пионерската стая. Баскетболното игрище е строено през учебната 1960/61 г. До 1958 г. българи и турци учат в отделни класове – съответно на български и турски език. На 6 октомври 1958 г. в Основно училище
„Св. св. Кирил и Методий“ – с. Преславци българи и турци започват да учат заедно. Същата година е въведена ученическата униформа. От учебната 1995/96 г. в училището се обучават и ученици от с. Търновци.
С Решение на Общински съвет – Тутракан от 19 април 2007 г. и Заповед на министъра на образованието и науката от 12 юни 2007 г. Основно училище „Св. св. Кирил и Методий“ – с. Преславци е закрито. За приемно училище е определено Средно общообразователно училище „Йордан Йовков“ – Тутракан.
Читалище
Народно читалище „Светлина“ е основано през 1941 г. и развива културно-просветна дейност. Читалището има изключително значение в населеното място поради липса на други институции в сферата на културата и образованието и е единствен фактор за културния растеж и развитие на населението.
Читалището се издържа с държавна субсидия, наем, дарения и членски внос.
НЧ “Светлина -1941 г.“ през 2021 г. организира първи Национален кулинарен конкурс на тема: „Великденски традиционни козунаци – 2021″. За участвате в конкурса се изпраща рецепта със снимка на резултата от нейната реализация.
На 26 април 2024 г. в зала „Диоген Вичев” на Регионална библиотека „Партений Павлович” Силистра се провежда Церемония по връчване на Трети годишни награди „Библиотека на годината – 2023” и „Библиотекар на годината – 2023” и Областна конференция „Библиотечното краезнание – устойчивата памет на родния край. Значение на краеведската дейност за местната общност”. С приза БИБЛИОТЕКАР НА 2023 ГОДИНА e удостоена Галина Асенова Салъф секретар на НЧ „Светлина 1941” – с. Преславци.
Читалището в с. Преславци получава и приз „ПОДКРЕПА ЗА БИБЛИОТЕКИТЕ”.
Към читалището са организирани: Клуб „Млад рецитатор“, „Дамски клуб“, „Мъжки пенсионерски клуб“, клуб плетиво „Прежда и кълбета“, клуб „Остро перо“, клуб „Лятна занималня“, кръжок „Работливко“, Младежка Танцова Формация „Самодиви“, Женска фолклорна вокална група „Втора младост“, Детска Танцова Група „Алиана“, Танцова група „Хоротека“, музейна експозиция „Автентичната алианска носия и нейните съвременни интерпретации“, театрален състав и танцови състави, клуб “Обединени майки“ и др.
ТКЗС
Трудово-кооперативно земеделско стопанство „Булганин“ е основано през 1955 г., с 55 член-кооператори, 1100 дка собствена и 2400 предадена обществена земя . За негов председател е избран Юсеин Алиев Аптиев, за домакин – Идриз Шакиров Джеферов. През 1956 г. е построена кравеферма.
До 1958 г. всички собственици влизат в стопанството, земята се увеличава на 9000 дка, като се увеличават работния добитък, инвентара и селскостопанските постройки. През 1958 г. вследствие на новите агротехнически и зоотехнически мероприятия се обединяват стопанствата на селата Белица, Варненци, Шуменци, Бреница, Преславци и Братомир. ОТКЗС „Д. Благоев“ – с. Белица обработва 89300 дка. земя. За председател е избран Спас Боевски. Така обединеното Трудово кооперативно земеделско стопанство „Д. Благоев“ – с. Белица работи и действа до 31 март 1959 г. до отделянето на селата Преславци и Братомир. През пролетта на 1959 г. по решение на ОК на БКП и Окръжния съвет в Силистра става нова реорганизация, като селата Стефан Караджа и Осен се отделят и заедно със село Преславци сформират ново ТКЗС.
През 1980 г. стопанството в гр. Тутракан се отделя като АПК – Тутракан заедно със селата Нова Черна, Белица, Пожарево, Дунавец, Търновци, Антимово, Царев дол, Старо село, Цар Самуил, Сяново, Шуменци, Варненци, Преславци и Бреница до 1985 г., когато се формира Селскостопанска бригада /ССБ/ – Тутракан. От 1991 г. в Преславци има самостоятелно ТКЗС.
1993 г., в началото на демократичните промени кооперацията е обявена в ликвидацията и земята е върната на собствениците. Днес се обработва от частни земеделски стопани.
Източници:
в. Добруджа, Бабадаг, № 13, 25 юли 1917; Илиев, Б. От Пожарево, Тутраканско до Априлово, Поповско. По пътя на четата на Таньо войвода от 1876 г. С. 1996; История на Тутракан. Изд. Ковачев. 2010; Енциклопедия Тутракан, Т., 2023; Етнография на Тутракан, изд. Гутенберг, 2022. Селищна система Тутракан, Справочник, изд. Булгарреклама, София, 1987. ЦДА, ф. 288 к, оп. 4, а.е. 741, л. 3, 19.
