Дунавската Елия е най-обширната българска крайдунавска низина, позната и с имената Побрежие, както и названия за отделните ѝ части – Бръшлянска, Ряховска/Мартенска, Сандровска низини.
Географски тя е част от Източната Дунавска равнина и се простира покрай десния бряг на река Дунав, от Русе до Тутракан на протежение от 60,7 км, като ширината ѝ варира от 10 до 15 км. Релефът е разнообразен, като суходолията ѝ придават хълмист характер. На юг низината постепенно се повишава към Лудогорието. Площта ѝ е 422 km2 и е най-голямата крайдунавска низина в България. Старите хора от местното население все още помнят и наричат тази територия Елия или Елията. От 29 юни 1942 г. географите употребяват названието Побрежие за нея.
Побрежието се състои от : Ниска, заливна част, покрай брега на река Дунав с високи подпочвени води и алувиално-ливадни блатни почви. В миналото, преди извършването на отводнителни мероприятия големи части от нея са били заблатени (Голямото блато, Калимок и др.). Сега от тези блата са останали малки участъци североизточно от селата Бабово и Нова Черна, обиталища на прелетни птици. и Висока незаливна част – остатък от три надзаливни речни тераси, с превишение от 10 до 55 м над нивото на река Дунав. Площта ѝ е една четвърт от низината – около 320 км2, а ширината ѝ до 8 – 10 км и заема южните, по-високи части на низината.
Източната част на низината е пресечена от суходолията на река Царацар ( Карапанча/Чернодланица, до 29 юни 1942 г. Демир баба, след това Крапинец.) и Топчийска река (или Тетовска река) , десни притоци на Дунав.
Топчийска река води началото си от извор-чешма на 1 km от с. Липник, община Разград. В района западно от град Кубрат тя пресъхва и от там надолу продължава като суходолие, като при село Малко Враново достига до крайдунавската низина Побрежие, след което долината ѝ напълно се изгубва, заместена от множество напоителни и отводнителни канали. Преди тяхното построяване суходолието на реката е достигало до Дунав при километър 458, на 14 метра н.в., срещу българският остров Мишка. Дължината ѝ е 88,6 km, която ѝ отрежда 42-ро място сред реките на България. Участък от долината на реката бележи западната граница на историко-географската област Лудогорие[2].
Суходолието на старата река Демир баба ( Националният институт по метеорология и хидрология при Българска академия на науките използва името Царацар) се влива в Дунав при километър 435, на 11 метра н.в., западно от Тутракан, срещу българският остров Радецки, северно от с. Старо село. Главният път Русе – Тутракан пресича суходолието между бившето ДЗС – Нова Черна и разклона за Старо село. Реката почти изцяло протича на територията на историко-географската област Лудогорие. Дължината ѝ е 108 km, която ѝ отрежда 25-о място сред реките на България.
В извивката на каньона на р. Крапинец / Демир баба, до мощен карстов извор се намира Демир Баба теке – алевийско теке с тюрбе край село Свещари, община Исперих. Легендите и до днес обединяват живота на мюсюлманите алиани, които ние наричаме къзълбаши, с този на християните и разказват за Демир Баба Пехливан (от турски: Железният баща), който според ръкописната апокрифна книга „Вилаетнаме“ е живял вероятно в средата на XVI в. С неговото име е свързано разпространението и утвърждаването на алевизма в Североизточна България, донесен от преселници по времето на султан Сюлейман Великолепни. Според легендата Демир Баба е бил ученик на Къзъл баба и е бил надарен с мощ на богатир. Когато веднъж настъпила суша, той бръкнал с ръката си в земните недра и на мястото бликнал извор. Вярва се, че водата му е с лечебна сила и затова изворът се посещава по Гергьовден, Илинден и Димитровден от къзълбаши, мюсюлмани и християни.
**
ЦАР ИВАН ШИШМАН ПРИ ПОБРАТИМИТЕ НА ЖЕЛЕЗНИЯ БАЩА
Когато цар Иван Шишман бил още в силата си и водел битки с турците-анадолци и черните арапи, минал веднъж с войската си през Лудогорието. Войската му била все отбрани конници, с лъскави саби и дълги копия. А пред всички – цар Иван Шишман, на бял кон с алени тъкъми. И до него младата царица на красива, алеста кобила. Да краси войската му и кураж да и дава!
Ходили да се бият на Шуменското поле, при Шуменското кале. Там царицата била зле ранена и колкото да я лекували, все не оздравявала и все по-зле ставала. Тръгнал да я води цар Иван Шишман по църкви и манастири лек дано намери, а по пътя срещал всякакви вери – и кръстени и некръстени. На едните помагал с другите се биел. Най-напред посетил манастира при Манастирско село, до днешното с.Синя вода , Разградско, после дошъл в манастира при с.Черноглавци и до с.Сини вир, Шуменско, а оттам излязъл при манастирите „Св.Илия“ и „Св.Симеон“ при с.Ломци и при с.Църквино, Разградско.
Накрая се спрял на манастира „Св.Димитър“ при изворите на р.Чаир дере до с.Воден. Оттам мислел да слезе до селото край извора Бешпармак(Петте пръста). Но срещнал в гората най-големия побратим на Железния Баща – Мъдрецът Стогодишник, който пасял стадата си и цъкал с чакмака да хване огън за праханта на лулата си.
– Добър ден, старче Стогодишник, този ли е пътят за манастира „Св.Георги“? Тръгнали сме да дирим изцеление за царицата, че от ден на ден все по-зле става.
– Този е пътят за манастира на Демир Баба, моят побратим, но ако искате изцеление да намерите, идете още по-надолу, зад Аязма касаба, там е манастирът на другият ми побратим – Презмореца Лечител. Само той може да излекува царицата. Той знае силата на всички билки и от всички болести разбира.
– А кръстен ли е той или некръстен? – запитал царят.
– Нали търсиш изцеление, важно ли е от кого ще го намериш? – казъл Мъдрецът Стогодишник.- Върви си със здраве и благославяй, които са ти направили добро с думи или дела!
Повел войската си цар Иван Шишман надолу по р. Чаир дере и под днешното с.Сборяново, дето е Заветския път, навлязъл в долината на р.Чернодланица (Карапанча). Като не можел да се наслади на красотите и, заповядал да спрат пред един от завоите и, и казал:
– Ще спрем тук да се порадваме и да отдъхнем. Тук ще се засели село и ще се нарече Иван Шишманово. (Сега на мястото има наистина село, което се казва Иван Шишманово. Старото му име е Енибалабанлар, което говори в полза на легендата. Новите имена на селищата на славянобългарски в Лудогорието не са давани произволно и в болшинството случаи са превод на старото име.)
– А сега нека идат вестители напред, да видят какъв е този манастир зад Аязма касаба и да доведат тоя прочут старец, да излекува царицата.
Отишли те при Презмореца Лечител (Денизли Хеким Али боба с теке/гробница в с. Варненци, като християните също са го почитали защото считали, че обитава манастир на името на Свети Илия) и му предали царските думи. Той ги изслушал и им казал:
– Аз съм стар и грохнал от годините, с тояга се подпирам. Царят е млад и силен. Не прилича на силния да заставя слабия насила добро да му прави, защото от такова добро хаир няма. Нека доведат царицата тука, ще я излекувам!
Върнали се пратениците и казали какво са чули. А цар Иван Шишман продумал:
– Вдигайте лагера, да тръгваме!
Прегледал Лечителя раната, избрал от билките и мехлемите каквото му трябвало, наложил я , и я превързал. И докато изпият едно кафе и се раздумат за това-онова, царицата се развеселила, засмяла се и станала на крака.
Радостен и смаян от това чудо, царят се обърнал към врача и му казал:
– Искай, каквото искаш! За добрината, която ми направи, съм готов и половината царство да дам!
– Половината не ми трябва – усмихнал се Презмореца.-Цялата власт искам да ми отстъпиш, за времето от като хвърля тоягата си нагоре, докато падне на земята долу!
– Че какво можеш да кажеш за толкова кратко време?-засмял се цар Иван Шишман.-Нека така да бъде!
Хвърлил нагоре тоягата си Презмореца Лечител и, докато тя падне на земята, той изговорил бързо:
– Земите ,които се виждат от тука, дарение на манастира на Презмореца да бъдат завинаги и царски хора да нямат право да влизат!
– Това ли било то?-Учудил се царят.-Нека бъдат, царска дума на две не става! Но защо ти каза манастира на Презмореца, а не манастира „Св.Илия“? И защо те е страх от царски хора?
– Защото подир Иван Шишмана ще дойде друг цар и той няма да зачита това, което Иван Шишман е зачитал. И защото манастира ще остане, но името му и редът в него ще се сменят, така както ще се сменят имената и верите на много от хората. Скоро ще ти трябват юнаци над юнаците, цар Иван Шишмане! Тежки години идат за царството ти. Кръстът ще падне и ще се въздигне полумесецът. И който оцелее добре, а който не оцелее все едно порой го отнсъл!…
Пороят скоро дошъл с войските на Мурад Страшния.
Скрил цар Иван Шишман в незнайни пещери царицата и съкровищата си, а сам той тръгнал от изток до запад да търси и събира юнаци над юнаците, вярата в кръста и родната земя да бранят. Тръгнал към Лудогорието да търси Железния Баща. Препускал цар Иван Шишман с коня си, а след него препускали турците-анадолци и черните арапи. Дошъл той над долината на р.Чернодланица и викнал, колкото му глас държи:
– Къде си, Железен Бащице-е-е-е!
– Е-е-е-! Е-е-е! Е-е-е! – Обадило се ехото, трикратно повръщано от канарите.
Зарадвал се цар Иван Шишман, че Железният Баща отговаря на повика му и тръгнал назад, за да изгубят турците следите му. Стигнал до днешното с.Йонково, където при изворите на река Янлъсча, Юнуз Глупакът, най-малкия побратим на Демир Баба, пак сеел дини, които веднага узрявали. Той дал една на уморения цар да се разхлади и царят я взел и отминал. След малко пристигнали турците и запитали:
– Мина ли оттука цар Иван Шишман?
– Мина ами, тъкмо сеех дините като мина – казал Глупакът и срязал една диня на преследвачите.
(Юнуз Абдал, на него има кръстено село също, това е старото име на с. Йонково)
– Седнете, похапнете си.
Турците се затюхкали:
– Сега вече и дините са узрели. Далече е отминал цар Иван Шишман, не ще можем да го стигнем!
Седнали, наяли се с дини и се върнали. Така цар Иван Шишман се спасил от тях, но къде е отишъл и после какво е станало с него, не може да се каже.
Източник: При извора Петте пръста – легенди и предания от Лудогорието, Борис Илиев, 1993 г., с. 56
