Легенда за Щърковия хан – предшественикът на Бабин хан
Големият български краевед на Лудогорието, Елията и Добруджа записва легендата за Щърковия хан от три различни източника, според които ханът се е намирал на три различни места –1/ някъде между Дулово и Тутракан и самарджията бил казълбашин;2/ханът бил при с.Мартен и жената на самарджията се казвала Мария и 3/ ханът бил на пътя от Тутракан за Русе, при с. Бабово и по-късно бил възстановен под името Бабин хан.
В тази легенда можете да видите дълбоките човешки ценности на хората от Елията, които без да парадират много спазват вечните правила за справедливост, чест, достоен труд за прехраната, почит към природата и всички живи същества и правят добро, защото то никога не се губи.
Драги читателю – отседни в крайпътното заведение по пътя Русе-Тутракан на разклона за Бабово, хапни, прочети тази легенда, а после от трудолюбивите сливополчани на пазара отнеси със себе си от хаджийския боб донесен в клюна на щъркел и отглеждан по тези земи и до днес – вкусен е и лесно се сварява.
ЩЪРКОВИЯ ХАН
На Анатолий
Ханове в Лудогорието имало много и повечето от тях са отдавна забравени, но за Лелек хан, което ще рече Щърковия хан, споменът е запазен до ден-днешен и се разказва в началото на пролетта, по Свети четиридесет мъченици /Кърклар/, когато щъркелите долитат, и в края на лятото, по Преображение, когато отлитат.
Къде точно е бил ханът, никой вече не може да каже защото е изгорял по време на Севастополското морабе /Кримската война/, заедно с щърковото гнездо на високото дърво пред него, но всяка пролет, като долетят от далечните места на хаджилъка, щъркелите дълго се въртят над горите и хълмовете да го търсят. И като не го намират, спускат се край селата и си правят нови гнезда. Тогава децата християнчета подскачат радостно крещят: ”Щъркел щъркел е дошел, торба семена донел!“ A децата мюсюлманчета скандират напевно: „Лелек, лелек, бир торба чекидек!“.
Във връзка с тези щъркели е историята, която и до днес се разказва:
Било по времето, когато търговските кервани се движели между Дунава и морето и по хановете се събирали както керванджиите, така и местните възрастни мъже, за да разкажат каквото знаят от бащи и деди, да научат какво е станало по широкия свят и да броят дните от Димитровден /Касъм/ до Гергьовден /Едрилез/. Понякога се завързвали спорове, в които последна била тежката дума на ханджията, тъй като той най- много е слушал и най-много знаел.
Ханджията на Щърковия хан бил мюсюлманин, но от прислугата повечето били християни. Един от тях поправял самарите на керванджийските животни и понеже работата му споряла, все подвиквал:
-Когато върви, върви!
Той имал хубава жена, но лош навик да се меси в разговорите на старците и това му донесло веднъж голяма неприятност.
Била мразовита пролет. Март вече изтичал, но снежните преспи си стоели като по Коледа. В хана заспорили дали щъркелите ще дойдат, като е студено, или тази пролет ще мине без дългокраките хаджии. Едни казвали, че умните птици няма да бъдат толкова глупави, че да дойдат в този лют студ, а други твърдели, че щъркелите имат в себе си нещо като часовник и студ не студ, ще дойдат. Самарджията авторитетно се намесил:
-Щъркелът е най-умната птица, защото всяка есен ходи на хаджилък. Запитали го кога ще се върне напролет. Той казал: ”Юз ирмия гялмям, юз отуза калмам!“ — тоест; „До сто и двайсетия ден не идвам, но до сто и трийсетия не оставам!“ Като броите от Димитровден, днес сме 117-ият. След три дни вече можем да чакаме гости.
Самарджията изгледал самодоволно останалите. Ханджията поклатил глава:
-В тая люта зима и дума да не става.
-Хващам се на бас, с който иска!— упорствал самарджията.
-И какво залагаш? — попитал ханджията.
-Каквото искаш.
Хората се струпали около двамата. А навън виелицата фучала .
-Жена си залагаш ли? — попитал ханджията .
– Ако ти заложиш хана! — озъбил се самарджията.
– Хей, дебело задълбахте и двамата — намесили се другите. — Внимавайте, след три дни е 120-ият ден.
Ханджията, готов като всеки турчин да прежали имот за хубава жена, смръщил вежди:
– Пред свидетели дума даваш, да не се пишманиш после? На мен късметът ми е винаги с мен!
– Пред хората залагаш хана, да не се отметнеш после? — проръмжал самарджията. — На мене когато ми върви, върви ми!
Отсекли баса и започнали да броят дните. След 120-ия ден лицата и на двамата се изопнали и приказката им някак се изгубила. Не била шега работа цената, която заложили .
Самарджията не се прибирал вкъщи, защото там скубела коси и кълняла жена му. Той по цели часове стоял прикрит някъде на завет и с надежда и страх гледал към празното и студено щърково гнездо. Ханджията пък с тревога пресмятал какво да прави, ако загуби хана. А сеирджиите старателно броели: 128, 129!
Настанал последният, сто и тридесетият ден. Ханът се изпълнил с народ. Дошли любопитни от цялата околност. Самарджията, мрачен и неспал, пиел ракия след ракия и фъфлел:
-Когато не върви, не върви!
Ханджията закачил часовника си на стената, за да се види кога ще свърши денят:
– Басът си е бас!
Смрачило. Запалили масленичето и от мижавата му светлина зад прозорците станало още по-тъмно. Хората чакали. Ханджията бавно се объриал към тих:
– Свидетели сте, че баса той го поиска. Залогът и на двама ни беше голям. Но късметът излезе мой. Ето, мръкна се! Часът е 12 ала турка. Отиде си 130-ият и започва 131-вият ден. A щъркела го няма. Нека самарджията отиде и доведе жена си. Басът си е бас.
– Когато не върви, не върви!— изстенал за пореден път самарджията и станал. —Ще ида и ще я доведа, но ще я дам чак в полунощ. Тогава е 12 часът ала франга. Аз не признавам часовника ала турка. За мене денят свършва в полунощ.
Самарджията излязъл и отишъл да доведе жена си. А ханджията започнал да черпи за късмета. Но селяните не били весели. Стрелките на часовника бавно се въртели по цифрите. Половин час преди полунощ, в пет и половина часа ала турка, Самарджията, бледен и безпаметен, довел жена си. Тя била облечена в булчинските си дрехи и пребулена като кадъна. Настанало гузно мълчание. Никой не смеел да ги погледне в очите. Ханджията нарушил мълчанието:
– Остават още 10 минути.
Самарджията снел калпака си и заплакал. После коленичил и поискал прошка от жена си. А тя стояла като зашеметена и само раменете и потрепвали под булото. Ханджията прибрал часовника и приближил да я поеме и отведе. В този миг през воя на вятъра се чуло тракане като от далечно клепало, Едно турче се втурнало запъхтяно в стаята и викнало:
– Лелек гялди! (Щъркелът дойде!)
Като жадно стадо на водопой се втурнали всички навън и втренчили очи към върха на дървото с щърковото гнездо. Там в тъмнината две бели топки се гушели една в друга под напора на вятъра и сякаш се прегръщали. Шиите им били източени към студеното небе и клюновете им клепели радостно, че са преминали през тежко премеждие и са си дошли в родното гнездо.
Всички се зарадвали на далечните гости. Само на ханджията краката се подкосили. Той се свлякъл пред прага на хана, който от този момент не бил вече негов, и изстенал:
– Всичко отиде по вятъра! Всичко отлетя подир една птица!
А самарджията се спуснал към дървото с щъркелите, прегърнал го и го зацелувал. След това завъртял лудо жена си:
-Когато върви, върви!
Селяните клатели глави:
-Леле, късмет! Леле, Щърков хан!
***
Самарджията станал ханджия. И като всеки българин, който видял богатство в ръцете си, започнал да строи и да купува. Построил нова одая с пещ и шарена камина за гости пътници. Купил мулета, каквито керванджиите често искали да им бъдат продадени. Главил ратаи и все подвиквал весело:
– Когато върви, върви!
Богатството му растяло. Но растяла и алчността му. Станал скъперник. Купил си пушка. Взел да не плаща на ратаите и да ги прогонва послед лято. Хората роптаели:
Ханджията пък, като загубил всичко с баса, примирено приел да бъде ратай в собствения си хан:
– Воля божия! Аллах така е поискал!
Отишъл на мястото на самарджията. Самарите на керваните трябвало да се поправят. А докато се поправят, керванът чакал и това носело загуби, та невинаги спирали пред хана. Друго било, ако имало готови самари за смяна. И господарят на хана поискал да се изработват готови самари. Това значело да се работи без почивка. Бившият ханджия, който сега работел в самарджийницата, се оплакал:
-Аман, недей така! Хора сме, под Бога живеем!
-Комуто не харесва, да си отива! —отсякъл новият ханджия.
-Пази Боже сляпо да прогледа! —кълнели го ратаите му и бягали. Никой не искал да работи вече хана. Рекъл да бяга и старият ханджия.
Било по Преображение, когато денят се преобразява и щъркелите се събират на ята да отлитат. След щъркелите поел с мъка да търси късмета си другаде и старият ханджия. Но не превалил по друма и първия баир, срещнал голям керван от коне, след конете едно клепоухо муле. Мулетарят го запитал закъде е тръгнал и като разбрал каква е работата, рекъл му:
-Връщай се и ще чакаш! Всичко ще ти се върне. C мене си срещнал късмета си. Заведи ме в хана, където искам да остана ратай, защото иде зима, а аз с това муле за къде съм?
В хана мулетарят казал на господаря му:
– Ти търсиш слуга, аз търся господар. Ти ще заповядваш, аз ще изпълнявам точно по думите ти. Ще ти работя отсега, когато отлитат щъркелите, до деня, когато долети и кукне кукувицата. Ако ме харесаш, може и след това да ме оставиш.
– Добре – казал господарят, — но при мене е тежко, а ако ти побегнеш преждевременно, няма да получиш нищо.
– Съгласен съм, и с мене не е леко — рекъл мулетарят. — Ако пък ти речеш предварително да ме гониш, ще ми платиш двойно.
Постигнали съгласие, уговорили платата и мулетарят се заел с работа. Трябвало него ден да пекат хляб, че се очаквало още по-голям керван да мине.
– Иди изрини жарта в новата одая и разнеси тестото от нощовите! — наредил господарят.
-Точно ще изпълня думите ти — отвърнал слугата, грабнал ръжена и изринал жарта от пещта върху постелките сред новата одая, която се подпалила. А след това слугата изгребал тестото от нощовите и го разнесъл по всички посоки из двора. Когато керванът пристигнал, нямало нито къде хората да се подслонят, нито с какво да ги нахранят.
Господарят се хванал за главата:
-Какво направи ти?
– Изпълних точно думите ти— възразил мулетарят. — Изринах жарта в одаята, а тя взе, че се запали. Разнесох и тестото, както ми каза, и не съм виновен, че ти не си бил точен в думите си.
Преглътнал ханджията загубата и вече добре обмислял разпорежданията си, да не отърве пак двусмислена дума. Но посред зима, когато мулетата не се купували, а за фураж имало само слама вече, той по навик казал:
– Иди и хвърли сламата на добичетата, че май до никъде няма да стигне, както е стегнала зимата!
Мулетарят тутакси хванал вилата и разхвърлял всичката слама, а вечерта се похвалил:
– Хвърлих сламата. Едва стигна до дървото с щърковото гнездо. Господарят изблещил очи ужасен:
– И сега мулетата кучета и вълци да ги ядат, така ли?
– Така да е, щом казваш, господарю — мулетата твои и волята твоя — отвърнал слугата и отишъл,та на. тирил мулетата, да ги ядат вълци и кучета. Само своето клепоухо муле оставил .
– Махай се от очите ми, че ще ме докараш до просешка тояга — проплакал нещастният ханджия. А мулетарят отвърнал:
– Щом си рекъл, ще се махна, но трябва да ми платиш двойно.
– Плати му, за да не плащаш по-скъпо после — рекла жената на ханджията скъперник. —Тоя човек не е прост мулетар. Той е изпратен тука за наше наказание, защото ти се забрави и стана алчен.
– Я не дрънкай глупости! — сопнал се мъжът й. Не ми давай акъл, ами довечера ще се качиш незабелязано на гнездото на щъркелите и ще изкукаш три пъти като кукувица. А аз ще направя така, че да те чуят хората, и ще дам пътя на оня нехранимайко. Договорът ми с него е докато кукне кукувицата.
Но нехранимайкото не бил вчерашен. Щом закукала господарката му и мъжът и викнал, че е дошло време да се разплатят и разделят, той грабнал пушката, която висяла на стената, и я насочил към гнездото на щъркелите:
– Тая кукувица средзимница е рядка птица. Перата и за лек и магия стават. Ще я гръмна да я оскубем, та печалба да имаме!
– Стой! Недей, грях ще извършиш! —изпречил се господарят му пред него.
-А ти не извърши ли грях, като изяде хака на толкова аргати и като изпъди истинския стопанин на хана? Връщай веднага това, което не си заслужил, или гръмвам кукувицата! — казал слугата.
Пушката била насочена. Хората гледали. Пред хората стоял с туплестия часовник в ръка старият ханджия. Новият съкрушено зачупил пръсти:
-Когато не върви не върви! Тоя хан от птица госпечелих, сега от птица го загубвам . Оставете ми поне самарджийницата, но отделно хана да бъде! — обърнал се той към мулетаря.
-Самарджийницата твоя ще бъде, но само един стар самар в нея — казал мулетарят и снел пушката. — И той ще е късмет на жена ти.
Казал това мулетарят, хванал клепоухото си муле и изчезнал по друма. И всичко си отишло на мястото.
Керванджиите се появили с керваните, ханджията влязъл в хана, самарджията се заловил на работа в самарджийницата и заподвиквал:
– Когато не върви,не върви!
От сутрин до вечер заправил готови самари. Керванджиите без бавене ги купували и плащали добре. Жълтиците се занизали през ръцете му. Но той не ги харчел. Криел ги в една провъртяна със свредел дупка в стария самар. Искал да събере много пари и да купи един ден хана. Тази надежда му давала сили и той весело подвиквал:
– Когато върви, върви!
Вървели керваните, вървяла и работата на самарджията. Наложило се да си вземе и помощник. И един ден, когато го нямало в дюкяна, минал голям керван с коне и накрая едно клепоухо муле. Спрели да купят нови самари. За всички се намерила готова стока, за мулетаря нямало.
– Дай ми оня стар самар! — казал той и посочил самара, в който самарджията криел жълтиците си. —Дай ми го, плащам като за нов!
Помощникът на самарджията с готовност го продал и вечерта весело посрещнал майстора си:
– Когато върви, върви, майсторе! Голяма работа стана днес. Всичко продадох. Даже и стария самар ку- пиха като нов.
– Когато не върви, не върви! — изпъшкал самарджията и попитал:
– С клепоухо муле ли беше оня, който купи стария самар?
– C клепоухо— отговорил помощникът.
– Това е бил той! — изпъшкал самарджията.
– Кой?— изплашил се помощникът
– Нищо! Карай да върви! Когато не върви, не върви!
И цяла година самарджията работел и все повтарял:
– Когато не върви, не върви!
Той бил изгубил вече всяка надежда да купи хана. Но пак по Преображение, когато щъркелите отново се засъбирали на ята, за да заминават към топлите страни на хаджилъка, пред хана отново спрял големият керван от коне, с клепоухото муле накрая. И отново едни искали да купуват, други да заменят самарите си, а мулетарят подал своя за поправка. Самарджията го поел и сърцето му заиграло. Познал самара с жълтиците. Погледнал, били непобутвани в задяланата с клин дупка.
– Направо ти ѓо заменям с нов! – викнал той разтреперан и вдигнал глава.
– Позна ли ме? — казал мулетарят. — Връщам ти го, но не забравяй, той не е твой късмет.
Керванът отминал. А самарджията заработил с удвоена енергия. Върнала се надеждата му, че може да купи хана.
– Когато върви, върви!
Извадил той веднага жълтиците от самара, сложил ги в една мешинена кесия, оставил я на прага на сарачницата и викнал жена си:
– Ела, късметът ни пак дойде! Имаме много пари. Ела да купим хана и да го направим за хвала и приказ!
– Тоя хан не е наш късмет! — отговорила жена му. – Нека друг хан да направим!
– Не друг, тоя ще е — отсякъл самарджията. — Ханът, който ще купя с тия жълтици, ще се нарича Щърков хан.
Щъркелите, които се въртели в кръгове с ятото над горите, ту се спускали, ту се вдигали за сбогом с гнездото си. Единият от тях, като видял мешинената кесия на прага на сарачницата, помислил я за парче мърша грабнал я и я понесъл. Клюнът му така се промушил през превръзката, че не можал вече да се измъкне и той се наредил с кесията на края на редицата на останалите щъркели. Те потеглили на юг. Сенките им се плъзнали над хълмовете. Самарджията напразно тичал и викал след тях. После се върнал, седнал на прага на сарачницата и изпъшкал:
– Когато не върви, не върви! Всичко отлетя след сянката на една птица!
– Щъркел ни донесе някога късмета, щъркел сега го отнесе. Ние да сме здрави!— рекла жена му.
– Едно добро исках да оставя на земята и не можах!— блъскал главата си самарджията Тогава се приближил ханджията и казал:
– Доброто никога не се губи. Всичко каквото става е по волята на Аллаха. Нека сме му благодарни за дните си!
Дните отново се заредили. Керваните отново минавали и заминавали. Ханджията отново седял пред хана и гледал туплестия си часовник, а самарджията отново заработил, но все повтарял:
– Когато не върви, не върви!
Но ето, по Свети четиридесет, когато щъркелите отново се върнали от хаджийските места зад морето, единият носел в клюн мешинената кесия. Когато кацнал на гнездото си и затракал с клюн, тя паднала пред хана. Всички се спуснали да видят там ли са жълтиците. B кесията обаче имало само шепа черни, големи бобени зърна и бележка, в която пишело: „Благодарим за жълтиците. С тях построихме хан за пътниците към светите места. Нарекохме го Лелек хан – Шърковият хан. Стана за хвала и приказ. Всички ви благославят. Връщаме ви шепа хаджийски боб за семе. Вкусен е и лесно се сварява. Ще бъдете благодарни. Нека бъде мир над света и слава на Господа!”
– Виждаш ли? — казал ханджията. — Доброто не се загуби. Щърковият хан искаше да купиш с жълтиците си, Щърков хан са построили с тях отвъд морето. Както си искал, за хвала и приказ е станал
– За хвала и приказ на кого? — изкрещял самарджията. — За кесия жълтици шепа боб ми изпращат.
– Жълтиците крадец може да ги отнесе. Хана пожар може да го изпепели, а хаджийският боб, който са ни изпратили за семе, всяка година ще храни хиляди сиромаси. И тяхната благодарност ще бъде, докато свят светува. Нека бъдем доволни и благодарни на Аллаха. Така казал ханджията. А жената на самарджията добавила:
– Здраве да има, що са дни, пред нас cа!
А горе в гнездото, извили шии, щъркелите тракали с клюновете си до самозабрава сякаш отправяли към света най-голямата благодарност .
Всичко това било отдавна, преди Севастополското морабе, по време на което Щърковият хан изгорял , заедно с гнездото пред него. Но и досега всяка пролет, като долетят от далечните задморски места, щъркелите дълго се въртят над хълмовете и горите на Лудогорието да го търсят. И като не го намират, спускат се край селата и си правят нови гнезда, а децата подскачат, плискат с ръце и крещят:
– Щъркел, щъркел е дошел, торба семена донел!
Източник: При извора Петте пръста – легенди и предания от Лудогорието, Борис Илиев, 1993 г., стр. 150 и 222
