Антична, късноантична, средновековна и османска крепост, и римска пътна станция се намират под днешния град Тутракан.
В продължение на шест столетия (I–VI в.) античното селище и крепост Трансмариска, разположена на територията на съвременния град Тутракан, има важна роля в отбраната и функционирането на римския и ранновизантийския лимес.
Трансмариска възниква в края на първата половина на I в. С настаняването на І Тракийска-Сирийска кохорта в началото на ІІ в., Трансмариска се превръща в звено от римската отбрана на Долния Дунав. През ІІ-ІІІ в. Трансмариска запазва своя характер – лагер на не много голяма войскова единица и цивилно селище, облагодетелствано от транспортните възможности на реката, античния път покрай лимеса и благоприятните стопански условия на района.
Краят на ІІІ в. бележи началото на едно ново развитие на укрепителната система и ролята на Трансмариска в отбраната на лимеса. Градът е част от голяма строителна програма за стабилизиране на отбранителната мощ по римската граница.
Император Диоклециан лично посещава Трансмариска през 294 г., за което свидетелства надпис, в който крепостта е наречена „президий“. Кастелът е един от четирите най-големи военни центрове на Долнодунавския лимес. Тук резидира префектът на втората част на ХІ Клавдиев легион. Под негово командване са 5 кохорти на легиона. С тях той контролира брега на реката от с. Ряхово до с. Долно Ряхово.
По-късно, през V и VІ в. Трансмариска е епископски център. Градът непрекъснато е нападан и разрушаван от готи и хуни. Античното селището загива в началото на VІІ в., в резултат на варварски нашествия.
Римската и византийска крепост, разположена под съвременния град, има площ от 65 дка. От северната част на крепостта са разкрити крепостната стена с две квадратни кули с настилка от каменни плочи на долното ниво и керамика на горното. Стената има порта в средата между кулите и потерна в източната кула. Южната крепостна стена на Трансмариска с две бойни кули – едната подковообразна, а другата ветрилообразна, представлява значим археологически паметник на културата и интересен туристически обект.
Калейдоскоп на една крепост
Трансмариска – Кастелът Тюркан – Туртукай – Туртукая
Римското селище Трансмариска – името означава „отвъд блатата“, които са се намирали западно от днешния Тутракан, в местноста Калимок- възниква към средата на І век след Христа. През ІІ и ІІІ в. тук са настанени римски военни части, подчинени на ХІ Клавдиев легион.
Градът е посетен от император Диоклетиан на 18 октомври 294 г. Тогава е поставено началото на строителството на късноримската крепост Трансмариска. Тя обхваща площ от 65 декара, а общата дължина на крепостните стени е 1000 м.
По това време Трансмариска е един от 4-те военни центрове по римския лимес в провинция Долна Мизия.
Хунските нашествия между 408 и 423 г., варварските – от последната четвърт на ІV в. и първата четвърт на V в. поразяват тежко крепоста.
Към средата на V в. животът и отбранителната способност на Трансмариска са стабилизирани. До средата на VІ в. градът не е засяган от разрушителите. Окончателната гибел на античната Трансмариска настъпва в началото на VІІ в. По-късно, през ХІІ в. северозападната част на римската крепост е преизползвана за изграждане на средновековно укрепление на Тутракан.
Българското селище Тутракан възниква със създаването на българската държава. От края на VІІ до началото на ІХ в. селището е център на една от административно-политическите области на България.
В края на ІХ в. Тутракан играе важна роля по време на българо-маджаро-византийските войни. По–късно, градът е подложен на опустошителни нашествия на номадски племена. След окончателното завладяване на Североизточна България от Византия и гибелта на Първото Българско царство, Тутракан отново става граничен военен пункт на Византийската граница по река Дунав.
След първата четвърт на ХІ век, градът и областта около него са подложени на опустошителни нашествия на печенегите. През ХІІ век арабският географ Идриси дава описание на крепостта и града като процъфтяващо стопанско средище. Най–вероятно, средновековното каменно укрепление е изградено през този век. Според сведенията, с които разполагаме, то е заемало северозападния ъгъл на античната Трансмариска, с площ от 5 дка и гарнизон от 150 войника.
1388 г. османците завладяват Тутракан след няколко месечна обсада и заварват Тутракан като градче, населено с българско християнско население, с неголяма, но добре устроена, от военна гледна точка, цитадела. Тук е настанена военна част.
Сведения за Тутраканската крепост дава Валеран Дьо Ваврен през 1445 г. „Кастелът Тюркан, разположен на брега на Дунава, бе с четири стени във формата на квадрат, като на всеки от трите ъгъла имаше по една малка кула, а на четвъртия ъгъл на споменатите стени имаше голяма квадратна кула, която бе масивна, висока 10 стъпки … отзад бе пространството между крепостната стена и крепостния ров, което обкръжаваше трите стени и кулата. Там имаше големи ровове и дървена околовръстна ограда”.
До средата на ХVІ в. Тутракан представлява селище, населено изключително с българско християнско население, оцеляло въпреки превратностите на времето, но следващите десетилетия това рязко се променя.
1595 г. – крепостта и околността на Тутракан са разорени. Както отбелязват изследователите „действията на Михаил Витязул в Добруджа (1594 – 1596) носят наистина унищожителен характер. Неговите войски грабели и опожарявали градове и села, а населението избиват или отвеждат отвъд Дунав… Бяга не само мюсюлманското население”. По това време градът е нападнат, разграбен и опожарен.
Османската власт укрепява Тутракан, тъй като го счита за най-удобно място за форсиране на реката и прехвърляне на войски при започналите от Руската империя войни срещу Турция.
През 1773 година при първата Руско-турска война (1768-1774 г.), водена на територията на днешна България, главнокомандващият руската армия ген. Румянцев разпорежда да се извършат набези по десния бряг на реката. В Тутракан турският гарнизон наброява 2000 души пехота, 2000 конници и 4 батареи, разположени в три укрепени лагера. На 8 срещу 9 май, под прикритието на нощта, генерал – майор Александър Суворов със 700 души форсира реката. Руският отряд атакува табиите и батареите на турците и овладява града. Суворов е ранен в бедрото, но до пълното превземане на Тутракан продължава да участва в боя, въпреки болезнената рана… Малочисленият руски отряд разгромява 4000 турски гарнизон и пленява цялата им флотилия. На сутринта ген. Суворов докладва на ген. Румянцев: „Ваше превъзходителство, Туртукай взят, Слава богу, слава вам!” Донесението, войниците преиначават в стихотворна форма
„Слава богу, слава вам,
Туртукай взят и я там.”
Крилати думи, които легендата ще адресира до самата императрица Екатерина Велика. Според същата легенда, разгневеният главнокомандващ ще завиди на победата на дръзкия Суворов и ще го заплаши с разжалване и съд, а императрицата ще сложи резолюция: „Победителей не судят.” Суворов докладва и за резултатите от форсирането на реката: „Огромният дом на пашата и целият град бяха запалени, обърнати в пепел и накрая градът бе разорен. Живущите българи всички са прекарани на отсрещния бряг. Числото на семействата е 187, от които 299 мъже и 364 жени“. Екатерина Втора награждава героя при Тутракан с Георгиевски кръст ІІ степен. Щом русите се оттеглят, турците отново се завръщат в Тутракан. Построени са един редут, три батареи и два укрепени лагера с насип към Дунава. На 17 май Суворов съобщава на командира на корпуса – генерал Салтиков, че турците отново са се върнали, при това с крупни военни сили. На 17 юни отново атакува града. Нападението се извършва в 3 часа през нощта с 1500 души. Суворов разбива 7-хиляден турски гарнизон, като преследва отстъпващите в продължение на 6 километра. Това изключително много изплашва турците и пашата в Силистра иска помощ от Високата портата.
През Руско-турската война (1809 – 1812 г.) Тутракан отново два пъти е атакуван от руските войски и два пъти е форсирана реката, като са прехвърлени значителни руски сили срещу Турция.
На 12/24 април 1877 г. руския император Александър ІІ подписва в Кишинев манифест за обявяване война на Турция. За да се обърка турското командване, още преди руските отряди да преминат Дунав, руснаците започват артилерийски престрелки между градовете Калафат – Видин, Гюргево – Русе и Олтеница – Тутракан. Те продължават до 4 май. Тогава в Тутракан са улучени конака и телеграфната станция. Някои гюллета засягат и Варошката махала, където загиват граждани. След тези оръдейни престрелки турското командване изпраща в Тутракан 400 конници от Търново.
На 3 март към града се отправят части от 12 кавалерийска дивизия, начело с полковник Ернрот. те влизат в града, малко преди да пристигне радостната вест, че в Сан Стефано е подписан мирният договор.
След постановленията на Берлинския конгрес от 1878 г. компактни маси българи се заселват в Тутраканско. В самия град също идват многобройни българи-бежанци, които се настаняват в запустелите турски къщи.
В края на ХІХ и началото на ХХ век Тутракан се утвърждава като стопански, административен и културен център. На пристанището спират руски и австрийски пътнически и търговски кораби, реката е носител на модерната европейска цивилизация. През 1880 г. градът поддържа външнотърговски връзки със 17 страни. Тутракан със своето пристанище съсредоточава вносната и износната търговия за район, надхвърлящ значително обхвата на неговата околия. В града пребивават крупни износители на жито, царевица, фасул и друга селскостопанска продукция. В активните сезони е дълга върволицата от носачи (хамали), която товари огромните за онова време шлепове.
През 1897 г. от 7962 негови жители 2296 са рибари, при което те съставляват половината от общия брой на риболовците в страната. Тутраканските рибари прилагат своите професионални умения в голям диапазон – на Запад до гр. Видин и гр. Оршова на румънския бряг, а на Изток до устията на Черно море, както и в крайдунавските канали и езерата по двата бряга на това протежение.
След Освобождението се създават предпоставки за благоприятно развитие на различни занаяти. През 1881 г. в града има около 50 занаятчии, които са строители на гемии и каици (лодки), бъчвари, коларо-железари, абаджии, грънчари, кожухари, бакърджии, златари и др. През 1897 г. занаятчиите вече са 235. В началото на ХХ век в града са представени 35 вида занаяти, а занаятчийските работилници достигат внушителното число 180. От занаятите най-широко застъпени са лодкарството, дърводелството (столарството), грънчарството, коларо-железарството, бакърджийството, абаджийството, шивачеството, кожухарството, дюлгерството, бъчварство, бакърджийство, златарство, калпакчииство и др.
През 1901 г. Тутракан е включен в телефонната мрежа на България и са прекарани първите няколко телефонни поста – в околийското управление, общината и полицията. В следващите години телефонните линии постепенно се разширяват.
Голямо събитие за Тутракан е посрещането през 1893 г. на държавния глава княз Фердинанд и съпругата му княгиня Мария Луиза. Преди посещението на свое заседание Общинският съвет решава да се отделят 500 лева и да се поръча сребърна табла, за да могат на нея „с хляб и сол да се посрещнат скъпите гости”.
Възходящото развитие на Тутракан е насилствено спряно след Междусъюзническата война, когато след подписването на Букурещкия мирен договор (1913 г.) България е принудена да отстъпи на Румъния територия от 7 500 кв.км.
Тутракан за две години, по проект на френски и белгийски специалисти, е превърнат в една от най-мощните военни крепости– предмостие на р. Дунав, с 15 форта, 2 отбранителни линии, землени укрепления, вълчи ями, отбранявана от 39 хиляден гарнизон със 150 оръдия и десетки картечни гнезда.
Включването на България в Първата световна война, води до освобождаване на заграбената от Румъния територия. На 5 и 6 септември 1916 г. в епични боеве при Тутракан, българските военни сили, командвани от ген. Пантелей Киселов, проявяват безпримерна храброст и героизъм, румънската армия е разбита и градът е освободен. Мълниеносната победа при Тутракан, поставя началото на освободителния поход в Добруджа и прославя българското оръжие и героизма на българския войник в целия свят.
На 29 септември 1918 г., с подписването на Солунското примирие, България излиза от войната. На 24 декември 1918 г. в Тутракан се настанява новата румънска общинска администрация. По време на двете окупации на Южна Добруджа 1913 – 1916 и 1919 – 1940 г., местното българско население е подложено на асимилация и денационализация, на политически, социален и физически терор от страна на румънската управа.
На 7 септември 1940 година се подписва Крайовския договор, Царство България приобщава към своята територия „измъчената добруджанска земя и население”. Според Спогодбата към договора, се извършва двустранна размяна на населението между двете страни. Румънски поданици от български произход от Северна Добруджа да се настанят в Южна Добруджа и население от румънски народностен произход от Южна Добруджа да се изсели в Румъния.
