ДУНАВЕЦ
Разположение – Селото е разположено на 14 км от общинския център Тутракан и на 3 км от с. Пожарево. Разположено на р. Дунав между километър №421 и километър №422 по бреговата километрична линия, с начало от Германия до делтата на р. Дунав.
Стари имена – Българско Сливово, Спанчов. С министерска заповед 2191/обнародвана на 27.06.1942 г. селото е преименувано на Дунавец, на името на река Дунав, на чиито бряг се намира.
Население, според преброявания през годините
1888 г.– 261 души
1893 г. – 270 души
1900 г. – 410 души
1905 г. – 551 души
1934 г. – 599 души
1941 г. – 606 души
1946 г. –669 души
1985 г. – 52 души
2000 г. – 40 души
2022 г. – 6 души
Първи данни
В свое изследване от 1972 г. историкът Рачо Змеев публикува колекция от кремъчни артефакти, съхранявани във фонда на Исторически музей – Тутракан. Според него материалите от с. Дунавец датират от късния палеолит.
В Археологическата карта на България в Дунавец присъства с: 1. Късноантично селище и старобългарско укрепление в местността Калето. Отстои на 0,550 км с 7 ° азимут спрямо центъра на селото. Пасище. Възвишение. На дунавския бряг при километър 421. Надморска височина 25 – 65м Площ на обекта около 50 декара. Открити са чирепи от ІV – VІ век и от VІІІ – Х век. Ров и вал. Днес находките на повърхността са с малка концентрация и многоцентрично групиране. Регистрираният в миналото план на укреплението днес не личи терена. Погребения от античната епоха. 2. Селище от римската и късноантичната епоха, укрепление от Първата българска държава в местността Куршум кале. Отстои на 2,250 км с 64 ° азимут спрямо центъра на селото. Ниска дунавска тераса. Надморска височина 15 – 45 м, Площ около 300 декара. Открити са чирепи от споменатите периоди – малка концентрация и многоцентрична разпределеност. Планът на укреплението не се разпознава днес на терена. При земеделски работи в западния край на местността са открити погребения от римската епоха, извършени чрез трупополагане и трупоизгаряне – некропол.
Дунавец през Възраждането
Селището възниква през ХVІ – ХVІІ в.
Според местните жители, името Спанчов произхожда по време на Руско-турската война (1768 – 1774), когато комендант на този район е руският офицер Спанчов. Той опазил с чест българското християнско население от нашествието на турци, черкези и башибозуци. Когато се изтеглят руските войски, благодарно, населението решило да преименува селото си от Българско Сливово на село Спанчево, а по-късно на Спанчов.
По време на Руско-турските войни, цялото българско население се изселва отвъд Дунава във Влашко и основава на отсрещния бряг селото Спанцов.
Въпреки масовите изселвания, Тутраканският край не е обезбългарен. Една значителна част от българското християнско население в селата около Тутракан оцелява и остава да живее там. Тези стари българи, известни като „гребенци” или „елийци” (което ще рече – местни жители), се запазват в селата Стар Смил (Старо село), Кадъкьой (Малък Преславец), Спанчов (Дунавец), Сарсанлар (Зафирово), Белица, Бръшлен и Денизлер (Варненци).
По предания на местното население и от надписа на паметника в двора на църквата до 1856 г. в селището са живели абази. Те изповядвали исляма, защото надписът гласи: „Когато избягаха абазите, оставиха джамия …“
През 1867 г., четата на Панайот Хитов, със знаменосец Васил Левски, преминава Дунав от Румъния и слиза на българския бряг в землището на с. Дунавец – в местността Куршумлиите.
През 60-те години на ХІХ в. в селото се заселват черкези, те правили такива злини на околните села. Черкезите са мюсюлмани и ходят в джамия, но по характер се различават много от местното турско и българско население. Те са свикнали на волен живот и кражби. Често посягат на добитъка на останалото население, поради което не са обичани нито от турците, нито от българите.
Черкезите се изселват през Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г.
В навечерието на войната, по време на нея и след нея от района се изселват мюсюлмани, но този процес малко е засегнал селото. Тогава българското население на с. Дунавец е обитавало 63 къщи. След напускането на абазите, в селото се заселват българи.
Селото е разположено в два кулака – източният – към с. Долно Ряхово, казва се Попинският кулак или Попинската махала, а другият, към с. Пожарево – Ветринският кулак или Ветринската махала. Заселниците и на двете махали имат балканджийски корени. По сведения на възрастни хора, началото на Попинската махала поставят заселници от Еленския балкан, а на Ветренската махала – тракийци от Карнобатския край и балканджии от Котленско. Заселването на селото не е станало спонтанно, а след разузнавателна мисия и защото там е имало изобилно вода, гори и богати пасища за многобройния добитък.
Там, където се съединяват двете махали, близо до реката, е центърът на селото. На това равно място са построени църквата, училището, читалището и сградите на земеделската кооперация.
Заселниците си построяват къщи в ниските места, за да бъдат защитени от суровите североизточни ветрове. Основен поминък на населението е земеделието и животновъдството. Много рядко центърът на селото се е заливал от водите на река Дунав, с изключение на 1941 г., когато водите на реката достигнали до прага на църквата.
Дунавец след Освобождението
След освобождението Дунавец е включено в Тутраканска околия и е съставно село в община Долно Ряхово, заедно със с. Български косуй (дн. с. Пожарево) и Кадъкьой (дн. с. Малък Преславец).
Първите години след 1878 г., животновъдството е в подем, особено овцевъдството. Прекрасните условия – мери, води и гори – способствали за развитието на този отрасъл. Необходимостта от зърнени храни накарала много хора да изкоренят горите, които опирали дворовете им.
След Освобождението в селището идват преселници от Лозенградско, заселват се и българи балканджии. Те се настаняват в напуснатите и запустели турски къщи след войната. 1878 г. се открива училище.
От март до юни 1885 г. се решава положително въпросът с молбата на 10 български семейства от насрещното селище Олтеница в Румъния, подадена от Тутракан, до министъра на финансите. В нея жителите на Румъния с бащи, родом от България, молят за позволение да се заселят в с. Дунавец, Тутраканска околия. Те молят и да им се предостави земя за обработване и построяване на жилища от черкезките ниви и места, от които има още излишни в избраното село, както и да прекарат свободно своя добитък. Молителите поемат задължението да останат местни жители и поданици, подчинявайки се на всички местни закони. След съгласуване с Окръжната постоянна комисия в Русе Министерството на финансите разрешава просителите да се приемат за преселници в Княжеството.
Лихварски злоупотреби в Тутраканска околия намират място във вестникарските колони и на столичните вестници. Местна дописка през септември 1898 г. изобличава Трифон Савов, кръчмар от с. Дунавец, като „изедник и дерибей в източната страна на Тутраканска околия”, съсипал „сума селяни” със своите лихварски вземания и давания. Той е бил под следствие за контрабанда на овце и агнета от Румъния, извършена “с негови ортаци, горски стражари, митнически стражари, кмета на общината и др”. През май с. г. митническият стражар, който ги разкрива вместо да бъде награден, е уволнен, въпреки жалбите му пред различни правителствени и съдебни инстанции.
През 1901 г. според административно-териториалното устройство на България селото е включено в състава на Тутраканска околия, като съставно село на община Долно Ряхово.
На 12 февруари 1909 г., по инициатива на учителите Тодор Ракъджиев и Димитър Чернев, със съдействието на тутраканския агроном, в селото се образува Райфайзеново взаимоспомагателно спестовно дружество „Доброжелател“ с 26 члена. В селото от 80 чисто български къщи „едва 10 – 12 са със средно състояние, а останалите са преминали и продължават да минават в безмилостните ръце на лихварите и Земеделската банка”. Земеделската банка губи доверието на селяните, понеже „се явява уж като спасителка на земеделците, но и тя в своите операции не е по-добър лихвар, защото е продала вече много имоти”. Станалите твърде много факти на обезимотяване насочва земеделците към търсене на изход в образуването на дружеството. То си поставя за цел да подкрепи издигането на населението на селото в материално отношение и да го изскубне „от грозните нокти на лихварите спекуланти”.
След Междусъюзническата война през 1913 г. селото преминава в пределите на Кралство Румъния, окръг Дуросторум. Започва режим на асимилация на местното население, забранява се да се говори на български език, затваря се българското училище, в черквата се свещенослужителства на румънски език.
В навечерието на обявяването на война на Румъния, през 1916 г., когато румънските власти напускат Южна Добруджа, задължават българите да превозват имуществото им, багажа на изселващите се до Молдова, там, девет жители на с. Дунавец са избити. Отвлечен е добитък и е изгорена една махала от 33 къщи.
На 3 януари 1919 г. жителите на селото се присъединяват към протеста на населението от Тутраканска околия пред английския комендант в Тутракан с искане да се възстанови българската администрация, да не се закриват българските училища и да се оставят българските свещеници да служат в църквите.
През август 1919 г. румънците събрали мъжко цивилно облекло от селата Кадъкьой, Ряхово, Спанчов, Български Косуй, Сарсанлар, Вискьой, облекли свои бандити, които ходили от село на село и изтезавали селяните.
На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойския договор между България и страните от Антантата, определил последиците от участието ни в Първата световна война. Страната ни е сред тези загубили в най-големия военен конфликт и според клаузите му Южна Добруджа отново преминава в пределите на Кралство Румъния.
Започва отново режим на асимилация и насилие над местното население.
През периода на втората румънска окупация, много от жителите на Спанчов избягали в България. През пролетта на 1924 г. Дочо Михайлов с чета, организирана в България, преминава в Добруджа. Минавайки край Спанчов, Дочо Михайлов дава поръчение на Иван Атанасов да изгради комитет.
В. „Наш глас“ бр. 21 от 1929 г. описва следния случай: „Свещеникът на с. Спанчов – симпатизант на Националлибералната партия, и назначен на работа през нейното управление в чисто българско село в Тутраканска околия, е недостоен за духовния си сан. Издевателства, граби миряните и ги обижда, заради което да бъде уволнен.“
В началото на ХХ век, някои от жителите му заминали на работа в САЩ. През 1926 г. голяма група жители на Дунавец заминали за Бразилия, от които се завърнали само две – три семейства. 1942 г. друга група заминали за Германия.
Дунавец след 9 септември 1944 г.
Населението се занимава със земеделие, животновъдство и риболов. Ловят се значителни количества речна риба. Селото е електрифицирано през 1956 г.
1959 г. се извършва нова териториално-административна реформа. На територията на стария Русенски окръг са създадени три нови – Русенски, Разградски и Силистренски. Районът на бившата Тутраканска околия става част от новия Силистренски окръг. В същия окръг остава село Дунавец като съставно село в община Тутракан.
През 70-те год. на ХХ век голяма маса дунавчани заминават за гр. Лозница, Разградска област. ТКЗС – Лозница осигурява работа на преселниците и помага да си построят къщи безвъзмездно. Преселници има в гр. Мартен и с. Сандрово, област Русе, а други са се преселват в Тутракан.
Селото не разполага с модерна инфраструктура. Шосето е построено от строителни войски през 60-те год. на миналия век. Освен шосейна мрежа, от околийския център е съществувал воден транспорт до с. Малък Преславец (дн. в общ. Главиница) – малко корабче. В селото не е имало пристанище или понтон, а пътниците се превозвали до корабчето и обратно с рибарска лодка.
Днес селото е обезлюдено и в него постоянно живеят 6 души.
Църква
Църквата „Света Вмца Параскева“ е била джамия, преустроена на храм през 1880 г., сградата е масивна, изградена от камък, еднокорабна базилика, с късно закрит открит нартекс. На 17 август 1881 г. християните от селото изпращат прошение до митрополит Григорий да им издаде свободно свидетелство, за да съберат помощи за завършването на храма. Църквата осветена през 1890 година. Иконостасът е табла. Според офиси на инвентара, изготвени през 1970 г. иконите се изографисани през 1878 г. от тревненски Зограф. За съжаление преди около 20 години голяма част от иконите са откраднати. Този храм е един от малкото в епархията, в които дъсчената обшивка на тавана и иконостасът не са боядисани. От църквата има висока паметна плоча от бял камък, върху която е изписана годината на построяването ѝ имената на майсторите и дарителите. През 1904 година архиерейският наместник отец Чернев посещава храма за административна ревизия и записал в протокола: „Камбаната е купена през 1897 година за 36 лв.“
Тя е окачена на изградената през 2001 година камбанария от метални релси. Църквата е декларирана като художествен паметник на културата, втора група, с писмо от 1979 година.
Училище
Училище „Стефан Караджа“ е открито след Освобождението, помещава се в къща, пригодена за учебна дейност. През учебната 1895/96 г. в него се обучават 30 ученици, а през учебната 1899/90 г. – 35 ученици, от които 27 момчета и 8 момичета, с един учител.
Преди периода на румънска окупация в селото е имало училище, което се е помещавало в частна къща. Сградата на новото училище е построена през 1934 г. и включва две класни стаи и канцелария. От 1954 г. училището е основно. Броят на учениците през 1957 г. от първи до седми клас е 119.
През 1957 – 1958 г. са пристроени още две стаи и към училището се разкрива и гимназиален клас. Училището е закрито през 1970 г., а сградата е наета за военновременен склад на Министерството на отбраната, Военно окръжие – Силистра. Като склад съществува до закриването на обекта в края на 70-те години на ХХ в.
Трудово кооперативно земеделско стопанство
ТКЗС „Дунав“ – Дунавец е основано през 1949 г. от предимно бедни и малоимотни селяни, пръв председател е Велико Драганов. В края на 1950 г. са привлечени и останалите селяни. Създадени са 360 дка лозя, четири животновъдни ферми – кравеферма, овцеферма, свинеферма и птицеферма. Обособени са две полевъдни бригади, една лозаро-овощарска бригада, една зеленчукова бригада, строително звено, рибарска група, създаден е и пчелин.
След 1958 г. настъпва реорганизация в кооперативния сектор, кооперативът се обединява с този в с. Пожарево, а на по-късен етап с този в Тутракан. Създадените са овощни градини – главно кайсиеви, които се стопанисват от Аграрно-промишлен комплекс – Тутракан.
Трудово кооперативно земеделско стопанство „Дунав“ е ликвидирано през 1992 г. Земята е възстановена на бившите собственици или техните наследници.
На 5 декември 1992 г. се основава Земеделска кооперация „Дунав“ с. Дунавец, с предмет на дейност производство и търговия на селскостопанска продукция и селскостопански услуги. Кооперацията обработва 9480 дка земя, включително и малка част от земята на селата Пожарево и Долно Ряхово. Пръв председател е Борис Неделчев. След него председател е Милен Трифонов.
Читалище
През 1940 г. се основава читалище „Любен Каравелов“. Управителният съвет е в състав: председател Тодор Арсенов, подпредседател Иван Вълчев, секретар Иван Василев. Членовете на читалището събират 10 хил. лв. помощ за закупуване на радиоапарат „Орион“ , който да се инсталира в читалището, но се ползва от цялото население.
Нова читалищна сграда е построена през 1958 – 1960 г. Тя включва салон за театрална дейност, киносалон и библиотека. Днес културната институция не осъществява дейност.
Паметни места
Паметник на Панайот Хитов
През 1957 г. край село Дунавец, общ. Тутракан, се издига паметник-обелиск, по повод 90-годишнината от преминаването на четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски. Обелискът е „поставен като горд символ на героизма, мъжеството на четници и тутраканци“. Той е боядисан в бял цвят, по средата е изобразена червена звезда (петолъчка), а под нея лаврова клонка, символизираща славата. На монумента на 6 реда е изписано:
ТУК
на 28 април 1867 г.
мина четата на
Панайот Хитов
със знаменосец
В. Левски
Работна група, начело с Аурел Стоянов, председател на Изпълнителния комитет, решават тържествата по повод 2 юни, Деня на Ботев и загиналите герои в борбата против турско робство да се отбелязват при паметника. Същата година в доклад на Околийския комитет на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) – Тутракан се отчита, че на 1 юни срещу 2 юни 1957 г. е устроено тържество в с. Дунавец, на мястото, където е минала четата на Панайот Хитов, на което присъстват над 1200 души.
Откриването на тържеството започва изпълнение на духовия оркестър на Тутраканската смесена гимназия, след което е изнесен доклад за Ботев и загиналите герои в борбата против турско робство, фашизма в Отечествената война, проведена е и заря от въоръжения стрелкови взвод на Околийския комитет на ДОСО. От Тутракан до паметната плоча на село Дунавец се провеждат технически занятия от стрелковия взвод с донаборниците.
През следващата 1958 г. в Плана за работа на Туристическо дружество „Алеко“ – Тутракан е плануван поход до с. Дунавец, до мястото, където е минала четата на Панайот Хитов, където да се изнесе доклад за героичното минало на родния край. Същата година, на 1 юни, се организира тържество, на което е подсигурено присъствието на посетители от 16 села на околията и много предприятия и учреждения в града. На тържеството присъстват над 4 000 души. От Тутракан до паметната плоча край с. Дунавец се провеждат походи с донаборниците, които имат тактическо задание и са въоръжени. За първи път в околията се организира и поход от колона от мотористи, които минават по най-дългия маршрут за паметната плоча, за да популяризират тържеството и в най-отдалечените кътчета на Тутраканска околия. В колоната участват и мотоциклетисти, организирана е и колона от походници с велосипеди. Походниците поднасят венци на паметната плоча на Панайот Хитов. През 1962 г. Туристическо дружество „Алеко“ Тутракан отчита, че на 2 юни през паметника на Хитов край с. Дунавец се е провел събор, на който са присъствали над 3000 души, част от които са ученическата секция на дружеството при гимназията в Тутракан. Учителят по история Георги Цачев оказва съдействие по подготовката и провеждането на събора.
В „Държавен вестник“, бр. 52 от 1977 г., мястото е определено за „Историческо място, свързано с четата на Панайот Хитов, минала през р. Дунав в 1867 г.“ и е декларирано като единична историческа недвижима културна ценност от местно значение.
До края на 70-те години на ХХ в. там се провеждат ежегодни тържества по повод 2 юни – Деня на Ботев, и се стичат хиляди хора от Тутракан и близките села. Прави се и възстановка на слизането на четата на Панайот Хитов.
През 1978 г., по повод 2 юни – Деня на Ботев и на загиналите за освобождението на България от турско робство, детската учителка Анастасия Якова, със сътрудничеството на Лилияна Карастоянова, учителки в Детска градина №2 (присъединена към ДГ № 4, днес ДГ „Патиланчо“) организират тържество, мястото е от брега на река Дунав, където е слязла четата на Хитов и пред паметника на П. Хитов край Дунавец. 6-годишните деца пресъздават слизането на брега на четата на Хитов. Малките ученици са облечени в четнически униформи, изработени от персонала. На главите си имат калпачета с пера. Децата са „въоръжени“ с пушки, имат и знаме с надпис „Свобода или смърт“. По предварително изготвен сценарий, децата целуват българския бряг, след което с викове „ура“ „превземат височинката до паметника. Там ги чакат момичета от групата, облечени с народни носии, които им подаряват цветя. Поднася се венец пред паметника на Хитов. Пеят се народни песни, деца, родители и учители играят хора.
След промените през 1989 г. монументът и пространството около него спират да се поддържат. От 2014 г. паметникът и площадката около него започват да се поддържат от местното Сдружение за развитие на туризма в региона на Тутракан. Поддръжката включва: освежаване на паметника, боядисване, окосяване на тревата около него. Организират се походи до паметника, поднасят се цветя в знак на признателност.
Паметна плоча до мястото, където се преминали четите, близо до с. Пожарево и с. Дунавец, е открита през 1976 г., по повод 100-годишнината от Априлското въстание. Плочата е с надпис на 4 реда:
Тук са стъпили на родна земя
четите на
Панайот Хитов на 29. IV.1867 г.
Таньо Стоянов на 16.V. 1876 г.
Тя е част от маршрута на ежегодния Национален поход „По пътя на четата на Таньо Войвода“. Пред тях граждани, ученици и походници отдават почит, поднасят се венци и цветя.
Източници:
в. Добруджа, Бабадаг, № 10, 18 юли 1917; в. Наш глас. Силистра, № 21, 18 май 1929; Напредък, № 3, 5 януари 1941; Генов, К., В. Вълчев, Ив. Илиев. Дунавец. Нашето село. 2013; Селищна система Тутракан. Справочник. София. 1985; Попов, Ж., Петър Бойчев. Летопис – хронология на факти и събития (1913 – 1940). Изд. Ковачев. Тутракан. 2015; Мутафов, Вл. История на храмовете в Русенска епархия. Втора част. С. 2021; Енциклопедия Тутракан, 2022. История на Тутракан, Т., 2010.
Държавен архив – Силистра, ф. 58, оп. 9, а.е. 7.
https://www.nsi.bg
