ШУМЕНЦИ
Разположение – намира се на 13 км югозападно от общинския център Тутракан, на 3 км от село Варненци.
Старо име – Дайдър. Преименувано през 1942 г. в памет на 19-и Шуменски пехотен полк, участник в боевете около селото през 1916 г., в Тутраканската епопея.
Население, според преброяванията през годините:
1881 г. – 545 души
1888 г. – 633 души
1893 г. – 599 души
1900 г. – 702 души
1905 г. – 895 души
1910 г. – 1001 души
1934 г.– 940 души
1941 г. – 947 души
1946 г. –1043 души
1985 г. – 937 души
2000 г.– 650 души
2011 г. – 514 души
2021 г. – 354 души
2022 г.– 347 души
Първи данни
Село Шуменци присъства в Археологическата карта на България със селище в местността Дъптъка. Отстои на 2,2 км с 70 ° азимут от кметството. Долинен склон със североизточно изложение. Надморска височина 70 – 80 м Площ около 25 декара. Открити чирепи от късножелязната (на ръка и на колело), римската епоха и I Българска държава. Малка концентрация, равномерно разпределение. Възможно е обектът да продължава още на изток, където има дървета и неорани ниви.
Шуменци през Възраждането
Най-ранни сведения за възникването на селото датират от края на XVI и началото на XVII в. Според местните жители селището е възникнало в местността Дъбтъка – на около 2,5 км източно от сегашното разположение, според други селото се е намирало на 1,5 км на югозапад от настоящото местоположение, но една чумна епидемия принудила хората да се преместят за да се спасят от болестта, като изгорили селото до основи.
Според местни жители на това място, където е днес селото, около 1634 г. пръв се заселва със семейството си Дели Хадър (Луд Хадър), Айдър или Дайдър. Турски и черкезки семейства се преселели в населеното място и нарекли селото на името на неговия пръв заселник – Дайдър.
Според извлечение от османски регистър за домакинствата, жителите, сградите, земите и данъците на Тутракан и Тутраканска каза, според старото и новото преброяване в с. Дали хадър през 1870 г.: 1. Домакинства (ханета) – 45. 2. Жители от ислямски произход (турци) – 162 души. Сбор от броя на населението – 162 души, съгласно старото описване. Домакинства (ханета), съгласно новото описване: Домакинства (ханета) – 93. 1. Жители от цигански произход – мюсюлмани 2 души. 2. Жители от ислямски произход (турци) – 191 души. Сбор от броя на населението, съгласно новото описване – 193 души.
По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878) и след нея турските бейове, ходжи, черкези и голям брой турски селяни, обхванати от религиозен фанатизъм и страх, подхранвани от чужда пропаганда, напускат своите земи и бягат на юг към Цариград и Мала Азия. В резултат на това бягство голям брой чифлици и по-малки стопанства остават свободни. След Освобождението преселническият поток от балканджии се стича в Тутраканския край. Тук има вода и паша за добитъка, има свободна земя и къщи за всички. В началото на ХХ век преселниците от Балкана има и в с. Дайдър.
Шуменци след Освобождението
След Освобождението селото административно-териториално е включено в Тутраканска околия в състава на община Денизлер (Варненци), заедно със съставни села Белица и Меше махле.
В началото на ХХ век, започват да се заселват български християнски семейства от Еленския Балкан, привлечени от равната и плодородна земя. Някои упражнявали занаяти, други се занимавали със животновъдство, като най-много се отглеждали овце. Заселниците – балканджии купували земи от турското население, които им продавали имотите, заедно с къщите и добитъка, а те масово се изселвали в Турция. Така към 1910 г. българското население по численост превъзхождало турското.
1911 г. в селото се изгражда Земеделска дружба.
На 28 юли 1913 г. е сключен Букурещки мирен договор, с който приключва Междусъюзническата война и според клаузите му България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, на Гърция – Егейска Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Село Дайдър преминава в пределите на Кралство Румъния. Започва режим на асимилация на местното население, забранява се да се говори на български език, свещенослужителства се на румънски език.
Битката за Тутракан
Румънците започват строеж на Тутраканския укрепен лагер. Дейността при изграждането на фортовете се ускорява и се извършва изключително от насила мобилизираното българско население от Тутраканско, включително и населението на с. Дайдър. Изгражда се и втора отбранителна линия, като се оборудват окопи и укрития за войските с блиндажи против артилерийски огън, с вътрешни убежища за войските. Още през юли 1914 г. е назначена специална комисия, която да ръководи изграждането на крепостта. 1916 г. румънското правителство решава строителството на укрепленията да завърши през март с.г. И действително до март са изградени и двете отбранителни линии. Главната от тях включва 15 форта, разположени в полукръг около града и селата Старо село, Шуменци, Антимово, Пожарево.
На около 5-7 км зад главната отбранителна линия е разположена втора такава с окопи, картечни гнезда, телени заграждения и прочие. Част от материалите за постройка вземат насила от тях, жителите на Дайдър, носели с каруците си зърнени храни до складовете им. То се изкупувало на минимална цена. Добитъкът е откарван от ливадите за да служи по-късно за храна.
На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и българо-румънската граница е премината от воините на 3-та Българска армия.
На 3 септември 1916 г. 4-та Преславска дивизия след кратък оживен бой, прогонва противника от предните му позиции при с. Дайдър – Чауш Махле (дн. заличено). Към 9 часа вечерта две румънски дружини се опитват да извършат нощно нападение срещу левия фланг на дивизията, но са отблъснати. Щабът на дивизията се настанява в Дайдър – на 1,5 км от противника. 1-ва Софийска дивизия се утвърждава на линията Вискьой (дн. с. Царев дол) до кръстопътя Ендже кьой (дн. с. Преславци) – Белица. Колоната на майор Хамерщайн завладява позициите западно от Старо село и североизточно от с. Сяново. По този начин обръчът около Тутракан е вече готов.
В 6.30 часа на 5 септември, съгласно заповедта на генерал Киселов започва артилерийската подготовка. Стрелбата се води с най-голямата бързина, която системата на оръдията позволява. В 7.40 часа спомагателният наблюдател при Дайдър, поручик Добрев, съобщава, че румънски войници от окопите около укрепленията № 5 и 6 започнали да бягат по зигзагообразните ходове за съобщения. Силата на огъня изненадва противника. Румънската крепостна артилерия е разстроена и е принудена да замлъкне. Потресаващото впечатление от огъня на артилерията личи от донесенията на генерал Теодореску до щаба в Букурещ, че крепостта е обстрелвана от 305 мм оръдия, каквито при Тутракан няма. Въпреки унищожителния огън, желаните резултати не са постигнати – разрушаване на опорните пунктове, пълното задавяне на румънската артилерия и разрушаване на изкуствените препятствия. Независимо от това, полковник Ангелов в 7.57 ч. докладва на генерал Киселов, че атаката е добре подготвена и пехотата може да настъпи.
В направлението на главния удар – фортове № 5, 6 и 7, атаката се осъществява от двете бригади на 4-та Преславска дивизия. Трета бригада на полковник Кметов, според оперативната заповед на генерал Киселов, атакува форт № 5 и 6 и междинните окопи. В състава ѝ е 19 Шуменски полк на полк. Антон Дяков, който, подкрепен от 48-ми пехотен полк на полк. Христо Енчев, с 1-ва и 3-та дружина, тръгва срещу форт № 6, а 2-ра и 4-та дружина – срещу форт № 5, участък най-слабо поразен от българската артилерия. Разчитайки, че докато 19 Шуменски полк се изнесе до главната отбранителна линия, артилерията ще успее да завърши разрушаването, полковник Дяков заповядва атаката и на двете колони. Полкът се спуска по разположения като на длан пред противника склон на с. Дайдър и срещу него се открива ураганен картечен, пушечен и артилерийски огън от куполните оръдия, но подкрепени от дошлите на помощ полски батареи в 9.35 форт № 6 пада, в 11 часа е завладян и форт № 5.
След превземането на Главната отбранителна линия от Ударната групировка, в участъка на главния удар, генерал Киселов разпорежда атаката да продължи в дълбочина, тъй като не бива да се допусне повторното завземане на линията от противника.
В 18.25 ч. на 6 септември генерал Киселов докладва на командващия 3-та армия генерал Тошев:”Днес след дълъг бой, към 4 ч. сл. пладне противникът биде отблъснат от Втората отбранителна линия и нашите части влязоха в Тутракан”
Победата при Тутракан, както и разгрома на противника при Добрич поставят успешното начало на освободителния поход в Добруджа.
В памет на загиналите край Тутракан бойци от Трета българска армия непосредствено след битката на мястото на румънския форт № 6 край село Шуменци започва изграждането на мемориална гробница. Непосредствено след превземането на града цялото негово население и това на околните села дни наред погребват в отделни братски могили загиналите българи, немци и румънци. Щабът на Четвърта Преславска дивизия решава да се изгради национален парк с костница-параклис, но до края на войната е създадена само т.нар. „Братска могила“.
На 5 септември 1917 г. е първото честване на битката, на което присъстват близки и потомци на загиналите, както и героя при Тутракан ген. Пантелей Киселов. Той пристига в Тутракан с пленен руски транспортен кораб, тържествено посрещнат от кмета на града и цялото гражданство. След представителния парад пред общината на Тутракан всички се отправят към Дайдърския форт за поклонение пред паметта на героите. Тутраканският благотворителен комитет за отбелязване на годишнината е построил арка и голям каменен кръст за храброст, които днес са реставрирани и възстановени.
Втора румънска окупация
В началото на декември 1918 г. жителите на селата Варненци, Меше махле и Шуменци се оплакват на министър Тончев, че румънските власти „систематически извършиха всичко, за да обезлюдят селата им”, молейки го да се застъпи пред Брест-Литовската конференция да се обезщетят селяните, „за да не мине безвъзмездно румънската глупост, варварство и безчестие”.
На 2 януари 1919 г. населението от селата на общините Старо село, Варненци и с. Шуменци се събират в Старо село и протестират „пред английския тамошен комендант, че по населението е българско и по никой начин не искат да има румънска администрация“ (изрично се посочва, че населението е българско, защото на 3 декември 1918 г. английският комендант на Силистра полковник Матюс, очевидно манипулиран от румънската пропаганда, нарежда българите от Силистренски окръг да се изселят до 8 декември). На 3 януари на височината до Тутракан се събират около 4000 души от Тутракан и водени от свещенник Бянов селяни от Варненци, Антимово, Белица, Дунавец и Шуменци. Те представят на английския комендант в града резолюция – протест, подписана от 2000 души, с искане да се възстанови в града и околията българската администрация и да не се закриват българските училища и да се оставят българските свещеници да служат в църквите. На 18 януари във Варна пристига делегация с редовни пълномощия от населението на 27 села от Тутраканска околия с молба, която председателят на ЦДНС д-р Ив. Огнянов предава на командващият британската окупационна армия в Южна Добруджа (26-а дивизия) генерал-майор Х. В. Дидсвел. На 25 януари в писмен отговор генералът съобщава, че британската окупационна армия има задължението да „настани и да поддържа румънските власти“, че е „отговорна за всякакви безредици, било причинени от съпротивлението на българите към румънските власти, или пък вследствие незаконности от страна на румънските власти“, и настоява: „Българското население да се подчини на румънските власти”.
На 27 ноември 1919 г. България подписва Ньойския договор и Южна Добруджа отново преминава в пределите на Кралство Румъния.
В периода между двете световни войни масовите поклонения и чествания не могат да се осъществят на Мемориала. За Военното гробище грижи полага преди всичко местното население. С годините една значителна част от имената се заличават, поради, което днес има много гробни места с надпис „неизвестен”. Гробището е обградено, има малка камбанария с надпис на камбаната по периферията на румънски език, думите от паметника-обелиск, който през 1922 г. местното население издига. Според единствения запазен документ се описва, че паметникът е изграден от „дайдърските селяни и е пренесен на части” и така е сглобен. На него са изписани на четири езика – български, румънски, немски и османотурски думите: „Чест и слава на тия, които са знаили да мрат геройски за техното отечество”.
Като крайгранична територия, която е подложена на специални мерки, Тутраканска околия е силно засегната от този миграционен процес. Между 1919 и 1928 г. от Тутракан и селата Пожарево, Шуменци, Зафирово, Белица, Сяново и др. се изселват няколко хиляди семейства.
Румънската държава заселва много румънски семейства в Южна Добруджа, сред които и 30 семейства в с. Дайдър. Според спомените на местното население, те живеели мирно с българското население. Появили се и смесени бракове. Колонистите били оземлени с най-хубавата и плодородна земя на Дайдър. Дават им ниви от 50 до 90 дка, лозя и градини по 10 дка, 2 400 дка дворни места с жилища, намиращи се в северния край на селото.
През 1928 г. в селото се настаняват и десетина семейства македонци. Те избягали от родните места от Вардарска Македония. Заселените македонци са наричани „цинцари“. На 6 декември 1929 г. българите се спречкват с македонците. В ръкопашния бой изваждат окото на един от македонците. Цинцарите са изгонени от селото. Процесът стига до съда в Силистра – 30 – 40 български селяни плащат окото на македонеца – 500 000 румънски леи.
1935 г. се прави ремонт на Военната гробница.
В края на 1935 г. и началото на 1936 г. в с. Дайдър е изградена Агрономическа станция, чието предназначение е да съдейства за подобряване на местното земеделие.
По-пътя Шуменци – Зафирово има вятърна мелница.
Шуменци след Крайовската спогодба
На 7 септември 1940 г. в румънския град Крайова се подписва спогодба между България и Румъния. Условията на спогодбата налагат на Кралство Румъния да върне на Царство България територията на Южна Добруджа, а също така и да се осъществи размяна на населението от Северна Добруджа и Южна Добруджа. След освобождението на Южна Добруджа от румънска окупация кмет на селото е Йордан Симеонов.
След Крайовския договор и мирното възвръщане на Южна Добруджа към Отечеството на 21 септември 1940 г. Тутракан вече е свободен град. Още с влизането си в Тутракан бойците от 5-и Дунавски полк, предвождани от министъра на войната генерал Теодосий Даскалов, отдават военни почести на Военното гробище. С това се подновява отдаването на почит към загиналите в битката след повече от две десетилетия, защото панихидата от 5 и 6 септември 1917 г., с участието на хиляди близки на загиналите воини, участвали в сраженията, се оказва първото и последно национално честване за дълги години.
В годините на социализма остава традицията ежегодно в първата неделя на месец септември ветерани и участници в паметните боеве и хиляди хора да се стичат спонтанно на Военното гробище, за да се поклонят пред паметта на героите и да поднесат цветя и венци.
Тутраканска околия е образувана на 23 октомври 1940 г. към област Шумен със заповед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве относно прогласяване на временни общини в новоприсъединената към България територия – Добруджа. Тя включва и Община Белицка, която включва селата Белица, Дайдър, Денизлер, Меше махле. Общинският съвет се грижи за благоустройственото състояние на общината. То е изборен орган, избира се от населението за определен период от време и избира кмета и помощник-кмета.
Църква
През 1908 г. в селото вече има заселени християни в 60 къщи, те решават да си построят църква. На 10 декември 1908 г. се провежда общоселско събрание, председателствано от кметския наместник К. Костадинов и почетните селски старейшини. Участниците в събранието избират първите в селото църковни настоятели: Стоян Тодоров, Иван Юрданов и Иван Илиев. Упълномощили ги да събират средства за построяване на църква в селото. В писмо до Митрополията отец Бръчков пише: „През 1947 г. със съдействието на благочестиви християни направихме ръчни тухли и доставихме ломен камък за строеж на храм. Семейството на Иван Стоянов от това село направи дарение за предстоящия строеж от 60 000 лева, което е отразено в Църковния вестник от 1948 г.“
През 1949 г. на Настоятелството са отпуснати 3500 керемиди и Епархийския съвет одобрява протокола с искането за започване постройка на нова църква. През следващата година с дарения от християните са закупени 700 броя цоклов камък и 40 000 броя тухли. Строителството на параклиса трябва да започне през 1953 г. след като бъдат готови проектите. През 1956 г. настоятелите имат проекти и документи за постройка на църквата, но нямат 158 000 лева за да започне строителството. През 1960 г. събраните строителни материали са иззети от селсъвета и употребени – една част за построяване на бригадирски дом, а другата за постройка на училището.
През 1969 г. старата камбанария в селото е почти срутена, а парцелът, в който се намира, е отчет от общината за обществени нужди – за построяване на детски ясли. Кметството предлага камбанарията да бъде преместена в гробищата, но християните не са съгласни. Жителят на селото Петър Нешев дарява 9 кв. м от своя двор, намиращ се непосредствено до селския парк, където е издигната нова камбанария. Настоятелите са построили камбанарията без разрешение на Митрополията и без знанието на енорийския свещеник.
Първият проект на църква в селото е от 1955 г., изработен от арх. Малчев от „Синпроект“ – София, но той не е реализиран. През 1992 г. е изготвен проект за църква от инж. Христов. Сградата е със застроена площ от 176 кв. м.
Църквата „Св. Георги Победоносец“ е първият православен храм в селото. Дотогава миряните посещавали църквата в съседното село Варненци. Храмът е построен, след молба на жителите на селото до митрополията. Строителството започва на 23 август 1993 г. Инициатори за строителството са енорийския свещеник Петър Койчев Георгиев, кметския наместник Атанас Лалев и председателят на Комисията по разпределяне на дяловия капитал към ТКЗс с. Шуменци Харалан Стоянов, подпомогнати от Църковното настоятелство и християните в селото. Грубият градеж е направен за 133 дни, а общата работа по храма е отнела само две години 1993 – 1995 г. Църквата е окончателно завършена през септември 1995 г. Освещаване е извършено на 8 октомври същата година от Митрополит Неофит в съслужие с Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, Митрополит Геласий, Проватски епископ Антоний, Архимандрит Лаврентий, 12 свещеника и двама дякона.
Иконите са изографисани от зографа – протойерей Владимир Великов – архиерейски наместник на гр. Провадия. През октомври 1995 г. е осветен.
Храмът е единственият в региона, в чийто двор освен прекрасно аранжирани цветни кръгове има и патриотични пана, показващи моменти от славната българска история.
В селото има и мюсюлмански храм.
Училище
Според Извлечение за Тутраканска околия от Статистика на основните училища в Княжество България през учебната 1899/1900 г., в селото към джамията има едно смесено турско училище с 60 ученика. 1902 г. е открито Народно първоначално смесено училище. Пръв учител и директор е Георги Загоров от Бабадаг. Училището се помещавало в държавна сграда, която се състояла от две учебни стаи и канцелария. Тя била използвана до 1948 г.
От 1902 г. до 1913 г. учениците са се обучавали в един слят клас.
През периода на първата румънска окупация (1913 – 1916) българското училище е превърнато в румънско, обучението се извършвало на румънски език.
В периода 1917 – 1919 г. учител в селото е Елена Балканска от Тутракан. Като водеща фигура на опитите за отстояване на българското образование в Тутраканско се откроява тутраканският учител Петър Мавродинов (1873 – 1952). След Втория добруджански събор в Бабадаг през 1918 г., заедно с учителката Петрана Иванова от с. Денизлер (Варненци), той организира отварянето на български училища в Тутраканска околия. През март 1920 г. Военен съд в Констанца го осъжда на затвор по обвинения, че през 1917 г. е държал реч на военното гробище при Шуменци, че е събирал подписи под резолюцията-протест за откриване на български училища, че е участвал в добруджанските събори в Бабадаг през 1917-1918 г. и е осъждал румънската окупация, че е организирал селски бунт в Тутраканско и т.н.
По време на втората румънска окупация от 1919 до 1940 г. има два класа. През 30-те години е построена сграда и за началното училище в Дайдър.
От 1940 г. училището се именува „Христо Ботев“. До 1949 г. училището е начално, а след това се преобразува в Народно основно училище „Христо Ботев“ – с. Шуменци и в него са се обучавали ученици от I- VIII клас.
На 2 август 1946 г. са положени основите на нова училищна сграда, която е завършена през учебната 1949 – 1950 г. и започва обучение в нея. Сградата се състои от една канцелария, един физкултурен салон и две учебни стаи. През 1969 г. е построено още едно крило на училището с две учебни стаи и една административна. През 70-те години са построени още две класни стаи, коридор, учителска стая, пионерска стая, кухня и столова за хранене на учениците.
През 1956 г. е построена детска градина, използвана по-късно като детски ясли. 1963 г. е построена нова сграда за детска градина.
Със Заповед № РД- 14 -64 от 10 юни 2002 г. на МОН училището се закрива, поради трайна тенденция на намаляване броя на децата. Учениците, живеещи в селото, са пренасочени за обучение в Средно училище „Христо Ботев“ гр. Тутракан.
Турско начално училище „Мустафа Супхи“ в с. Шуменци е открито през 1947 г. и се помещава в частна къща. Първият учител е Тюркен Хасанова от Тутракан. Има само една паралелка в първи клас. През учебната 1956/1957 г. от начално училище се преобразува в прогимназия. През 1961 г. училището е закрито.
Шуменци през периода на социализма
След 1944 г. Шуменци е съставно село, заедно със село Дъбравица, към Селско общинско управление – Варненци. След 1959 г. последователно е пълномощничество към СОНС – с. Белица, а от 1987 г. е кметство към Община Тутракан.
Населението се занимава със земеделие и животновъдство – изградени са модерни телекомпелекс и овцекомплекс, оборудвани със съвременна техника.
През лятото на 1946 г. в селото, с помощта на учителя Любен Наков от Разград се създава футболен отбор.
1952 – 1953 г. селото е електрифицирано, през 1965 – 1966 г. е завършена канализацията. 1968 г. са асфалтирани първите улици и площада. 1966 – 1967 г. са оформени парка и алеите с цветя. 1963 г. е построена сградата на фурната и хлебарницата. Сградата на читалището и киносалона е построена през 1959 г., а съборена през 1981 г. Построява се магазин за текстилни и трикотажни стоки през 1964 г. Същата година е построен и магазин за обувки и елматериали.
През 1968 г. е открит цех към предприятие „Камъшит“, в което се провеждали плетени дамаджани, кошници и др. 1976 г. е построена сградата на кметството, здравната служба и пощата. Есента на 1985 г. е открит цех за специални шивашки изделия към завод „4-ти септември“ Тутракан.
В селото е открита фурна за хляб и някои изделия по поръчка на жителите към РПК „Наркооп“ Тутракан. От нея се снабдяват жителите на селата: Шуменци, Варненци и Бреница.
1985 г. е открит цех „Специално шивашко производство“ към завод „4-ти Септември“ Тутракан.
През 1986 г., по повод 70-годишнината от епичната битка за Тутракан, е извършено строителство на Военната гробница край Тутракан. За този обект са отработени над 450 доброволни трудодни. За два месеца и половина за реконструкцията на военната гробница са усвоени над 80 000 лв.
1988 г. започва работа Дърводелски цех, същата година е прекарана вода за напояване на селото.
В края на 1989 г. е открита автоматична телефонна централа с капацитет 200 поста – 175 домашни и 25 служебни. Същата година е открит пенсионерски клуб, който развива своята дейност в сградата на сладкарницата.
Потребителна кооперация (ПК) „Напред“ – Тутракан е създадена през 1944 г. и по решение на РКС – Тутракан от 1955 г. към нея преминават кооперациите от селата Пожарево, Антимово и Царев дол, а през 1976 г. се вливат активите и пасивите на Хранително-вкусов комбинат „Нов живот“ – Тутракан. На общи събрания през 2002 г. на ГПК „Наркооп“ – Тутракан и на кооперациите в селата Варненци, Цар Самуил, Старо село и Шуменци е взето решение те да се слеят и да се образува Обединена потребителна кооперация „Дунав“ – Тутракан.
ТКЗС
Трудово-кооперативно земеделско стопанство „Нов живот“ – с. Шуменци е основано е основано през 1955 г. с 37 домакинства, 2476 дка внесена от тях земя и 2520 дка земя на Държавен поземлен фонд. За председател е избран Георги Йорданов Панталеев. До 1958 г. цялото население на селото се кооперира и земята нараства на 16 100 дка, от които 9500 на членовете. Същата година стопанствата в селата Шуменци, Бреница, Варненци и Белица се обединяват в ОТКЗС „Д. Благоев“ – с. Белица. Построяват се бригадни домове и детска ясла с издръжка за сметка на стопанството. От 1970 до 1972 г. участъка в с. Шуменци преминава към АПК – Тутракан, като техниката и комплексната бригада биват разформировани и прехвърлени в с. Варненци. От 1972 до 1982 г. АПК – Тутракан бива разформировано и бригадата прехвърлена като участък към АПК „Дръстър“ – Силистра с клоново стопанство с. Белица.
За този период в селото бива построен Телекомплекс с капацитет 2000 юници. От 1983 до 1985 г. участъка в с. Шуменци става ЖФК към клоново стопанство Тутракан. От 1985 до 1990 г. селата Шуменци и Варненци се обединяват в Комплексна бригада – с. Шуменци. През 1990 г. с. Варненци се отделя и стопанството става ТКЗС „Христо Ботев“ – с. Шуменци, което функционира до 1992 г., след което се преименува на ЗК „Нов живот“ – с. Шуменци, която малко по-късно бива обявена в ликвидация, до нейното окончателно закриване през 1995 г.
Читалище
1940 г. е основано читалище „Стефан Караджа“, в което членуват 35 души. То разгръща активна културно-просветна дейност.
Сградата на читалището е предоставена за безвъзмездно ползване с обща площ 50 кв.м. Тя е частна общинска собственост, извършен козметичен ремонт по проект през 2011 г.
В читалището функционират библиотека – работи по програма „Глобални библиотеки“, програма „Българските библиотеки – съвременни центрове за четене и информираност“ – 2021 г. Към читалището са сформирани: Танцов клуб „Дайдър“, група за автентичен фолклор, народен женски хор, фолклорна вокална група и група за стари градски песни и шлагери; Група за стариградски песни и шлагери „Сребърен листопад“; Пенсионерски женски хор; Фолклорна вокална група „Добруджанки“; Група за автентичен фолклор.
Празник на читалището е 1-ви ноември – Ден на народните будители.
На 1 септември 2018 г. е открит и осветен Паметник на загиналите във войните за национално обединение от с. Шуменци. На две мраморни стели са изписани имената на загиналите през Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война жители на селото. Намира се в центъра на Шуменци, до сградата на Кметството. Средствата за изграждането на паметника са осигурени от Националния инициативен комитет за отбелязване на 100-годишнината от края на Първата световна война. Паметникът заменя съществуващата дотогава паметна плоча с изписани имената на загиналите във Втората световна война, който е направен от местните майстори Стоян Стоянов и Георги Стоянов и открит през 1983 г.
Шуменци след демократичните промени
След 1990 г. за Тутраканската епопея се заговоря открито, публикуват се редица исторически изследвания и публикации, разкриват се интересни подробности за тези паметни за България и българския народ събития, които предизвикват всеобщ интерес.
През 1996 г., по повод 80-годишнината от Тутраканската епопея, Община Тутракан и Исторически музей-Тутракан възлагат разработването на проект за реставрация на мемориала одобрен от НИПК и финансиран от НДФ „13 века България”, следствие на което при неговата реализация се оформят алеите и индивидуалните гробове; поставя се началото на Алеята на славата, с изписване имената на загиналите; възстановяват се каменните надгробни кръстове и се оформя входът на мемориала с информационни надписи за военните действия по овладяването на Тутраканската крепост. Организира се тържествено национално честване на годишнината с участие на представители на изпълнителната и държавната власт, начело с председателят на Народното събрание академик Благовест Сендов. През 2002 г. е разработен проект за пространствено оформление на парковата зона на Мемориал „Военна гробница-1916 г.”, който вече е реализиран – изграден е парк, издигнат е величествен кръст за храброст, монтирани са на вечен страж две гаубици „Круп” и е осветен параклис „Свети Георги Победоносец”.
През 2018 г. Мемориал „Военно гробище – 1916 г.“ с. Шуменци, общ. Тутракан е класифицирана като единична недвижима културна ценност от „национално значение“. На 18 април 2024 г. се открива нов иновативен музеен обект Мемориал „Тутраканска епопея 1916“.
Източници:
Димитрова, Й. Исторически етнографски и фолклорни проучвания на с. Шуменци. 1990; Бойчев, П. Тутраканската епопея. Изд. Ковачев. 2005; Мутафов, В. История на храмовете в Русенска епархия, Втора част, Силистра, изд. Ковачев, 2021; История на Тутракан. Изд. Ковачев. 2010. Енциклопедия Тутракан. Изд. Гутенберг. 2023.
